Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (99)

Музеите на града

Преди повече от две хиляди години тези идеи са били непознати. Светът е бил твърде различен. Огромен брой кораби докарали в Рим истински съкровища от произведения на изкуството, ограбвайки гръцкия свят. Пътувало се по море и корабокрушенията поразявали като естествена зенитна артилерия някои от плавателните съдове.

И наистина невероятните статуи, които изплуват от морските дълбини, като бронзовите статуи от Риаче, често датират именно от античната епоха. И кой знае още колко прекрасни творби има там, погребани под финия слой пясък или потънали на прекалено голяма дълбочина, за да бъдат открити. Надяваме се, че благодарение на бъдещите археологически техники те ще бъдат намерени, възстановени и върнати в музеите, за да можем да им се възхищаваме.

В римската епоха тези произведения били излагани в храмове и на обществени места, но по време на републиката сред богатите римляни се разпространила манията да колекционират шедьоври в собствените си домове. Във вилите на влиятелните хора имало стаи и помещения, предвидени единствено за излагане на картини и статуи. Истински частни музеи.

Знаем, че Цицерон е имал такъв. А Верес, управителят на Сицилия, когото Цицерон дал под съд (и спечелил делото) заради кражбите му, се сдобивал с ценни предмети чрез изнудване (като прочутия Ерос от Теспия от Праксител, „закупен“ от неговия собственик за смешна сума) или като ги конфискувал, или, още по-лошо, като заплащал на престъпници, за да ги откраднат…

С настъпването на империята нещата се променили. Гръцкото изкуство се завърнало на обществените места благодарение на Цезар и Август, по примера на които всички следващи императори правели същото в продължение на около двеста години. Рим се превърнал в музей под открито небе.

Кои били най-ценните произведения? Шедьоврите на Праксител, Поликлет, Лизип, Мирон, Апелес, Зевксис, Скопас… На тях бихме се възхищавали в главните „музеи“ на града. В действителност това са били места, на които хората са се събирали по други причини. Стичали се там заради удоволствието да се разхождат под Портика на Октавия (където можели да се наслаждават именно на статуята на Ерос от Теспия на Праксител или на двайсет и петте бронзови статуи на Лизип, сред които Александър между отряд конници) или да наблюдават спортни състезания в Циркус Максимус (Херкулес на Мирон).

Този, който отивал да присъства на религиозни ритуали, също можел да се озове пред големи шедьоври — прочутите картини на Апелес например се намирали в храмовете на Диана и на Божествения Юлий (Цезар). Но и човекът, отправил се към термите, минавал покрай безсмъртни произведения като статуята на Апоксиоменоса на Лизип в термите на Агрипа.

Най-накрая, много други произведения се намирали на Капитолийския хълм (Кайрос и Тюхе на Праксител, Херакъл на Лизип и т.н.).

Този кратък списък (който не включва театри и други „обществени“ места) дава възможност да се разбере, че Рим не е бил само административна, икономическа и военна столица на империята, а и „световна“ столица на изкуството. Човек настръхва, като си помисли колко шедьоври са били погубени в пожарите, като по времето на Нерон, или за да се използва бронзът през Средновековието…

Но имало само музеи на изкуството. Имало и предмети и колекции, които бихме могли да определим като археологическо-исторически и природонаучни.

Човек е можел да се възхити на меча на Юлий Цезар в храма на Марс Ултор (мечът после бил откраднат, точно както се случва сега в много модерни музеи). В храма на Юпитер бихме видели меча, с който бил убит Нерон…

После, в друг храм — кожата на огромна змия, убита от легионерите в проконсулска Африка (днес Тунис) по време на Първата пуническа война.

Премествайки се на Капитолийския хълм, бихме могли да се възхитим на фантастичен кристален блок, тежък 45 килограма…

В този тип колекции (към тях трябва да добавим и тези на бижута и скъпоценни камъни — само Цезар изложил шест различни сбирки в храма на Венера Генетрикс) се долавя духът на модерното удоволствие да храниш ума си с култура. Този факт се пропуска, когато приписват на Рим единствено пировете и сечта на Колизеума. В това отношение онова антично римско общество било като нашето, с всичките си цветове и противоречия — от удоволствието да се възхищава на произведенията на Праксител или Лизип, минавайки покрай тях с приятели или с любимата, до това да наблюдава убийствата на Колизеума (където, пак ще напомним, се изпълнявали смъртни наказания, а не се организирали забавления, като надбягванията с колесници). От друга страна, какво би помислил един римлянин днес за публиката, която изпълва залите на кината, за да гледа филми на ужасите с кръв и безпричинни кланета?