Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (206)

Култура, по-миролюбива от нашата?

Сега вече може да се направи равносметка за престъпността по улиците на Рим и в градовете на империята, като бъдат разрушени много митове.

Първото заключение е, че не съществува, както разкрива професор Краузе, криминална прослойка в римското общество. Тоест не съществува фигурата на „професионалния“ престъпник в стила на Ал Капоне или на бандата от Маляна^[1]. А ако съществува (като разбойниците по пътищата), все пак е повече изключение, отколкото правило.

Който краде, го прави по необходимост, появила се „неочаквано“. Например занаятчия или дребен търговец използва някаква удала му се възможност, в повечето случаи принуден от нуждата, и после се връща към занаята си. Или човек става престъпник „временно“, по някаква специална причина (например роб, на когото е поръчано престъпление).

В Рим, общо взето, не съществуват организирани банди или криминални сдружения като мафията, андрангата, камората, организациите от Изтока, китайските и т.н. Това е и първата голяма разлика с нашето общество — римските престъпници обикновено действат поединично или с помощта на някой приятел или роднина. Нашите в повечето случаи създават криминална мрежа чрез банди, фамилии и т.н.

Второто заключение е, че в римската епоха, въпреки че обществото добре познава физическото насилие (побои над роби, в семейството, при кавгите…), циркулират, както вече казахме, по-малко оръжия от днес. Следователно противно на разпространеното мнение, разприте, грабежите и нападенията са значително по-рядко свързани с проливане на кръв от тези през съвременната епоха.

От броя на хората, които се обръщат към съда, за да разрешат свой проблем, произтича и третото заключение: 1. римлянинът се стреми да не раздава сам правосъдие, използвайки насилие; 2. римлянинът има доверие в правосъдието. Въпреки че, трябва да го припомним, то не е „еднакво за всички“, защото привилегирова и закриля висшите класи в обществото. Но все пак обикновените хора отиват в съда, без да стигат до саморазправа…

Всъщност прибягването до правото на отмъщение и фамилните вендети, изключително често срещано през Средновековието (сред франките например), е непознато в Рим. Именно заради доверието в законите и в съдебната система.

Ако е искал да си отмъсти за понесена несправедливост, човек се е обръщал към съдебните власти.

През Средновековието и Ренесанса този, чиято чест е била засегната, е вадел сабята си, докато римлянинът е отивал в съда.

Става ясно, общо взето, че в ежедневието си римското общество е много по-миролюбиво, отколкото се мисли, много повече от обществата, които ще го наследят.

Изненадващи данни, които са в контраст с образа, наложен ни от толкова романи и холивудски филми, представящи го като свят, в който зад всеки ъгъл дебнат насилието и интригите, а мечовете се вадят по най-малкия повод. Разбира се, това е била епоха много по-различна от нашата, нещо като друга планета, където робството, педофилията и смъртното наказание са били част от ежедневието. Но, колкото и да е парадоксално, римското общество е било по-цивилизовано, миролюбиво и демократично от това на замъците, на дамите и кавалерите и на куртоазията, известно ни от романите за приключения и рицари…