Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (103)

„Петролните кладенци“ на Римската империя

Отговорът е прост — докарва се от областите на империята, които го произвеждат в голямо количество, като Сицилия, Сардиния, Испания, Северна Африка и преди всичко Египет. Всички заедно успяват да изпратят дори много повече жито от необходимото, до 200 000 тона на година.

В частност Северна Африка и Египет са големите „житници“ на столицата (и на останалата част от империята). Историкът Йосиф Флавий, живял по времето на Траян, твърди, че само Африка, тоест днешен Тунис, при добро желание би била в състояние да храни Рим осем месеца, а Египет четири. А взети заедно, могат да покриват нуждите му за цяла година. Това позволява да се разбере стратегическото им значение за империята.

Те наистина са римската „Арабия“ с петролните кладенци… Всъщност при липсата на технологии и индустриални машини, хлябът е бензинът, който задвижва и мускулите, и мисленето както на администрацията, така и на занаятчийската гилдия, на войската и т.н. Една тогавашна питка е можела да достави двойно повече калории от нашия хляб.

Продължавайки примера с петрола, и в римската епоха, както и днес, съществуват петролни танкери — това са големи кораби за превозване на жито, които браздят Средиземно море веднага щом условията го позволят (заради опасностите, които крие морето, корабоплаването се прекъсва всяка година от ноември до началото на март).

Когато с благоприятния сезон на хоризонта се появят платната на тези големи кораби, вестта бързо пристига в Рим и се разпространява сред жителите, които започват да празнуват. Ние, с нашите целогодишно пълни с храна супермаркети, не можем напълно да го разберем. Това е и една от разликите на нашето общество с императорския Рим.

И в онази епоха съществуват „супертанкерите“ — огромни кораби, нетипични за Античността, които могат да транспортират необичайно големи товари жито. По време на нашето пътешествие в империята сигурно ще ги срещнем. Те са толкова големи, че когато стигнат в Италия, не могат да акостират. Остават в открито море и прехвърлят своя ценен товар на по-малки плавателни съдове.

Торбите с жито пристигат най-напред в пристанището на Траян, близо до Остия, а после се изкачват по Тибър срещу течението. Натоварени са върху кораби, подходящи за речно плаване (naves caudicariae) и теглени от волове или роби. Тези плавателни съдове стигат до низ от кейове, точно под хълма Авентин, където зърното се разтоварва и се натрупва в гигантски складове (horrea), някои от тях на няколко етажа. Вътре има и други стоки за разпределение на народа, не само жито. Всичко се наблюдава много внимателно от служители, наречени horreari.

Но как успяват да убедят провинциите да „подаряват“ 200 000 тона жито на година на жителите на Рим? Много просто — това са техните данъци. И те са в натура, не в пари. Общо взето, това са налози, събирани като „наеми“ за терени от обществените земи или от императорските владения.

Професор Елио Ло Кашо от Университета „Федерико II“ в Неапол изтъква интересния факт, че по този начин се осигурява храна на значителна част от населението на града (не на всички, изключени са робите, освободените роби, чужденците). Всъщност се задоволяват основните нужди на главата на семейството и може би на още един член (съпругата му или едно дете), като им се позволява да използват парите си по друг начин, например за закупуване на стоки за ежедневна употреба или храна. Така се завърта едно от колелата на механизма на икономиката. И това не е малко колело, тъй като Рим е най-големият град на империята и цялата Античност…

Ето, дойде нашият ред. Марк показва своята карта на служител от аноната, седнал на маса. Атмосферата е радушна. Докато преписва данните, администраторът бъбри с колегите си, които разпределят житото. Разказва им за някакъв гаф на неговия зет на вечерята предишния ден. Всички се смеят. Но когато трябва да се раздаде житото, настъпва тишина и отговорникът за доставката измерва внимателно modii-те, които трябва да напълни. Modius представлява дървено или желязно ведро, което побира около шест-седем килограма зърно. За да се гарантира, че никой от администрацията няма да мами, като използва по-малки съдове, горната част на ведрото е препречена с железен кръст. Който иска, може да премери рамената на кръста и да провери дали ведрото е с точния размер.

Ритуалът е много „артистичен“. Един роб сипва зърното в modius докато го напълни. Естествено, получава се малка „планинка“, която отговорникът изравнява, премахвайки излишното жито с нещо като лопатка с формата на T, наречена rutellum. Кръговите му движения напомнят тези на сладкар, който размазва глазурата върху торта или прави палачинки и разстила сместа върху горещата плоча.

За няколко минути торбата се напълва и Марк си тръгва, като поздравява всички. За този месец хлябът е гарантиран.