Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (24)

Сандали и чорапи от преди почти две хиляди години

Срещата с командващия крепостта е била вълнуваща и сърдечна. Той е говорил на началника на декурионите със своя типичен батавски акцент, северен и малко провлечен. И не е могъл да не поклати глава, когато е видял торбата със сестерциите, поставена върху масата му. Практичен човек е и смята за истинско разхищение на военна енергия използването на цяла турма, за да донесе до крепостта обикновените монети… Но се е усмихнал, когато е видял новото завоевание на императора, изобразено на гърба на сестерциите. Още една победа за Рим… Като добър военен вижда Траян като равен на себе си, тоест човек, който е свикнал с войската. И както той, така и другите войници изпитват към него безкрайно уважение.

Преди дни е пристигнала вестта, че малка група каледони^[1] са се промъкнали в римските линии. Намерили били и следи от колата им в снега, но после ги изгубили при една река. „Те са демони, които идват от студа — казва командващият. — Движат се с изненадваща бързина в непроходими места и после внезапно нападат нашите постове в тил.“ Сигурният начин да бъдат спрени би била дълга стена от единия до другия бряг с крепости на определени интервали. „Това е единствената система. Всички тези, които са тук, са убедени в това. Биха се избегнали набезите в територията и би се контролирал по-добре трафикът на стоките…“

Това виждане ще бъде прието след съвсем малко години от следващия император, Адриан, който ще поръча да се вдигне една-единствена стена, висока шест метра, широка два-три и дълга… 180 километра! Тя ще пресича цялата северна част на Британия, от Ирландско до Северно море. Истинска европейска „китайска стена“ с кули за стражи на всеки 500 метра и малки укрепления, разположени на всеки километър и половина, за охрана на входовете — същински филтър за преминаване на стоки и хора.

Успоредно на вала откъм страната на варварите ще бъде издълбан дълбок три метра ров, за да спира набезите на неприятелите. Откъм романизираната страна ще минава път за свръзка между укрепленията и, нещо твърде любопитно — друг дълбок защитен ров, укрепен с насип. Той е доказателство за съществуващите опасения, че атаките могат да дойдат и от „приятелската“ територия.

Многобройни други големи крепости (като тази във Виндоланда) ще поддържат Адриановия вал като овчарски кучета пазачи, готови да нападнат.

Съоръжението ще бъде построено изключително добре — голяма част от тази дълга каменна змия се вижда и днес.

Излизайки от стаята на командващия, която гледа към централния двор на главния щаб, декурионът присъства на сцена „извън протокола“. Момченце с дълги руси коси и големи примигващи очи тича към командващия и вика „Тате, тате…“.

Една робиня напразно се опитва да го спре, но детето е по-бързо. Изключително ловко изкачва трите стъпала, които водят към дървената колонада. Там се намират двамата мъже и то се хвърля в прегръдката на баща си. Той го притиска и казва: „Ето го моя малък Ахил, готов да се сражава“.

Декурионът забелязва, че обувките на малкия имат бутони под подметката точно като тези на легионерите. Забелязва и дебелите чорапи на детето с ярки цветове. Тук почти всички войници носят дебели чорапи в сандалите (caligae).

Днес подобна комбинация (която някои модни къщи като „Бърбъри“, „Живанши“ и „Диор“ наложиха в последно време) може да ни накара да се намръщим. Но достатъчно е човек да се озове тук, в студените дни, за да възприеме модата Socks & Sandals, както мнозина днес я наричат с презрение (или udones et caligae^[2], за да го кажем по римски).

Появява се и съпругата на командващия, елегантна жена с изискани маниери, почти със сигурност произлизаща от знатно семейство. Дава няколко свои писма на секретаря на мъжа си, който кима — ще се погрижи за изпращането им. Да поддържаш кореспонденция може да изглежда банално, но за археолозите е било истинска манна заради сведенията, които са съдържали писмата. Както ще видим след малко.

Декурионът се сбогува с командващия. Разликата в чина на двамата е огромна, подобна на тази между генерал и ефрейтор… И все пак поздравът, въпреки че е по войнишки, е много сърдечен.

После се отправя към помещението, което дели с другите двама декуриони. Виждаме, че бърза. Усетил е студът и влажността да навлизат в крепостта и в костите му. Може би истинският неприятел на римските войници е климатът — той ги атакува всеки ден. И не само тях. Атакува и постройките.

Тази крепост е все още дървена. Само след няколко години ще бъде заменена с по-малка, от камък. Сградите също не издържат дълго на влагата на въздуха и на терена. Със сигурност по-малко от десет години. Така всеки път когато се събори една постройка или се променя някой ъгъл от крепостта, всичко, и развалините, и боклуците се покриват със слой от непромокаема глина и после се строи отгоре.

Този слой глина „задушава“ терена — без кислород бактериите не могат да действат и да унищожат предметите в него. Така те са се запазили от голямата влага на слоевете.

Резултатът е, че археолозите и доброволците от организацията Vindolanda Trust, водени от неуморния Робин Бърли, са извадили от терена през последните четирийсет години хиляди недокоснати находки, спали под земята почти две хилядолетия.

Много от тях са изложени днес в местния музей и тяхната уникалност е превърнала обекта във Виндоланда в един от най-интересните от римския свят.

Намерени са предмети от всякакъв вид: от златни монети с изображението на Траян до ценни пръстени с гравирани печати. Но и прости и вълнуващи пръстени, един от които — малък, от бронз, носи надпис MATRI PATRI („На мама и тати“).

Невъзможно е да се опишат всички находки. Да започнем от гребена в неговия плосък калъф от кожа (същия като тези, които много мъже носят в джоба си) и стигнем до кухненските съдове, пристигнали от Франция повредени и никога неизползвани. Да не говорим за фрагментите от амфори за вино, за една стъклена купа с биещи се гладиатори, за медальон с двойка римляни, които се целуват (точно като на кориците на клюкарските списания), за някои оброчни олтари.

Освен това са намерени над две хиляди (!) сандали и обувки от всякакъв тип. Те са невероятно запазени — виждат се връзките и декорациите. Така се разбира, че по време на службата войниците често са носели боти до средата на глезените (предшественици на нашите войнишки „кубинки“). Много от тези боти са имали метални бутони под подметката, за да не се изхабяват и за да се осигури по-голямо сцепление с терена (подобни на онези, които могат да се видят на подметките на обувките от марката Tod’s).

От обекта са изскочили дори три четвърти вълнени войнишки чорапи.

Но най-интересната находка е една детска обувчица, и тя с бутони (и малък дървен меч). Намерена е в къщата на командващия на крепостта, Флавий Цериал. Може би е била на сина му.

Освен това е излязла на бял свят и странна перука, направена от дълги и тъмни растителни влакна (възможно е да е служела за покриване на главата на жена, за да се използва като „мрежа“ против насекоми, но не е много сигурно). Вероятно е принадлежала на съпругата на командващия, Лепидина.

За тази двойка, Флавий Цериал и Лепидина, научаваме много благодарение на откритията на археолозите. Живели са тук в крепостта десет-дванайсет години преди нашето идване и сега са някъде из империята. Знаем, че имат поне две деца — изследователите са намерили погребани под тяхната къща повече от една обувка за две- и десетгодишно дете. Не са могли да бъдат на едно и също дете, което израства, защото семейството е останало само четири години в крепостта. (Това е периодът преди цялата кохорта батави, командвана от Цериал, да бъде изпратена в Дакия след завладяването й от Траян. Изглежда, че това заминаване е предизвикало дезертирането на много войници, които не са искали да изоставят без подкрепа създадените от тях „спонтанни“ семейства.)

Но най-пълните сведения за тази двойка идват от писмата, които са получавали и изпращали.