Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (130)

Заслужената награда… в сестерции

На арената обаче атмосферата е много различна. Всички мъже от синята конюшня са излезли и празнуват с победителя. Конярите разпрягат конете и ги галят. Кочияшът си сваля каската. Той сияе и гледа с презрение червената квадрига, която излиза тъжна от арената, изчезвайки под арките, от които беше тръгнала толкова сигурна в победата.

Отговорниците за състезанията отбелязват педантично резултата от надбягването и срещу името на синия кочияш пишат erupit et vicit — „победи, като се измъкна на косъм“. Всеки път има кратко, но много точно описание, което да остане в аналите за следващите поколения: successit et vicit („след като остана дълго време назад, надмина този, който беше начело, и победи“) или occupavit et vicit („пръв беше в началото и остана пръв до победата“).

Какво се случва сега на победителя? Няма подиуми, награждават само първенеца. Вторият се забравя, въпреки че получава някаква по-малка награда.

Сега квадригата победителка трябва да направи почетен тур, за да получи аплодисментите и овациите на тълпата. Кочияшът е постигнал може би най-хубавата победа в своята кариера. И ще направи своята обиколка на гърба на най-заслужилия кон, обикновено някой от външните във впряга. Изборът очевидно пада на Сагита.

За кратко кон и конник са отново на пистата и публиката им хвърля цветя, оцветени в синьо хлябове, запява в хор и скандира ту името на кочияша, ту това на коня. Мъжът, заложил на Сагита, плаче неудържимо. Това е емоция, която не може да удържи — сега ще вземе огромна сума, каквато никога не е виждал в живота си.

Зад гърба на конника вече оправят пистата за следващото състезание. Попълват дупките, изглаждат пясъка с големи рогозки, събират парчетата от колесниците, които биха могли да наранят конете…

Интересно е, че не се знае точно какъв е съставът на терена на пистата. Единственото направено изследване е било за филма „Бен Хур“. Оказало се е, че ако е от отъпкана земя, се вдига прекалено много прах. С непрекъснати опити се е стигнало до по-добро разрешение — серия слоеве от чакъл, отдолу едри, нагоре все по-дребни, като се завършва с пясък. Но как е било в действителност? Отговорът на тази малка загадка се намира на осем метра дълбочина от повърхността, върху която се разхождат туристите или тичат любителите на джогинга. Направените разкопки са разкрили основа с много едри отломки от глинени съдове за дренаж на дъждовната вода, която иначе би превърнала пистата в блато. После, при изкачване нагоре, следват все по-фини нива от стрити чирепи. Всъщност тази слоеста структура напомня много прилаганата от римляните при изграждането на пътищата. Пистата на Циркуса вероятно е съобразена с този опит.

Сега кочияшът на кон е завършил своя тур за овации и се спира на финала. От дясната му страна се намира pulvinar^[1], където в отсъствието на император Траян седи организаторът на игрите, който ще му връчи наградата. Сред овациите на тълпата победителят слиза от Сагита и влиза в една от вратите, за да се качи до трибуната. Когато се появява отново, се намира пред мъжа с виолетовата тога, който му се усмихва, с тържествени жестове произнася няколко фрази за състезанието и му поднася наградата — палмово клонче и лавров венец, който кочияшът приема с наведена глава, потен и прашен. Получава и няколко десетки хиляди сестерции (между 30 000 и 50 000 или повече). Ако „курсът“, който сме приели, от две евро на сестерция, е верен, това означава цифра между 60 000 и 100 000 евро или повече. За онази епоха огромна сума. Имайки предвид, че състезанията са ставали от два до четири пъти на месец (дори вероятно много повече), се разбира, че категорията на кочияшите е наистина от друга планета спрямо останалите римляни.

Сега колесничарят си тръгва, като получава потупвания по гърба. И не един поглед от страна на многото присъстващи жени, който няма нужда да бъде обясняван.