Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (92)

Центърът на света

Кордата на въдицата се опъва, вибрира и сякаш иска да разреже водата, люлеейки се силно наляво и надясно. Рибата е клъвнала. Момчето сръчно притегля към себе си пръчката, огъната от тежината й. Ето я, че вече проблясва в жълтеникавата вода. Така е, в Рим Тибър няма тъмнозелен цвят, както когато тече през полето, а влече наноси, дошли от река Анио (сега Анинене), която се влива в голямата река малко по̀ на север. Наносите са толкова много, че се говори за „русия“ Тибър. Постепенно и внимателно рибарят води рибата към брега и после я изтегля върху тревата. Тя е хубава плячка! Докато се суети с изваждането на кукичката (същата като нашите), зад него минава натоварен с амфори със зехтин плавателен съд, тръгнал от Окрикулум. На него е младежът с жълто-оранжевата туника. Потеглили са преди три дни и сега той стои на носа, за да наблюдава брега, който преминава пред очите му.

Гледката на Рим с изгряващото откъм Тибър слънце през епохата на Траян е нещо, което не може да се опише.

На пръв поглед напомня на Ганг в Индия, когато минава през свещения град Бенарес (днес Варанаси). От лявата страна се забелязват големи стълби, които слизат почти до водата, където има малък кей. Разбира се, няма никакви гуру, а групи хора, облечени с цветни туники, които разговарят. Това е първото малко градско „пристанище“, чието предназначение е да облекчи транспортирането на стоките до градските улички. Някои лодки са завързани една до друга, като гондолите във Венеция. Разтоварват стоки, доставяни на дребните търговци, които по това време посрещат първите си клиенти.

Сега лодката се изравнява с една от многото арки на голям мост. Той не й е първият. Вече е преминала под Милвий, на няколко километра оттук. Този обаче е построен по желание на Нерон, който искал да си осигури по-лесен достъп до градините и портика на майка си Агрипина. Но за нас в съвременната епоха мостът означава и нещо друго — той свързва Рим с територията на Ватикана, където по времето на Траян няма още никаква базилика. Има само поле с малко постройки. Както и стадион (тоест хиподрум), може би малко разрушен, където Нерон е поръчал да бъдат изтезавани християните, обвинявайки ги за подпалването на Рим. Тук през 64 г. сл.Хр. е умрял свети Петър. Неговият гроб, заедно с останките на хиляди хора, се е намирал в обширен некропол покрай пътя, който после стига до реката. Вярващите християни обаче му издигнали малък свещен параклис и идвали да го почитат. Впоследствие върху този параклис ще бъде издигната базиликата „Свети Петър“. Минавайки под моста, виждаме доста голямо движение на хора. Започва пиковият час.

След моста Тибър завършва първия от двата си големи завоя в град Рим.

Това, което изненадва, е, че бреговете не са облагородени. По течението на реката почти не се забелязват стени или други прегради, издигнати, за да предотвратят разлива (каквито има днес). Има само ливади, които свършват във водата, гъсталаци от тръстика или малки плажове, покрити с фина утайка и туфи трева. Като резултат приижданията на Тибър предизвикват често опустошителни наводнения. Според Тит Ливий простолюдието на Рим е толкова свикнало с тях, че ги смята дори за „пратеници на боговете“ — хората вярват, че по-големите разливи предвещават някакво бедствие, което ще разстрои живота в Рим. Заради честите наводнения и количеството на наносите свещен паметник като Олтара на мира, построен от Август на открито място, след век и половина ще бъде вече толкова потънал в терена, че ще са необходими стълби, за да се слезе до него.

Независимо от мерките на империята Тибър прилича на река от Третия свят — бреговете са покрити от счупени амфори, кости на животни и отпадъци от всякакъв вид. От малките дървени кейове момченца се хвърлят в замърсената река и изплуват със смях. Поразяват белите им зъби и черните, зализани коси, които лъщят от влагата. Малко по-нататък рибари и други бели птици кълват по брега, накацали по заседнали в пясъка дънери. Близо до тях лежи продънена и изоставена лодка. От водата виждаме да се показват части от други два малки плавателни съда, които Тибър постепенно поглъща. Естествено, има и здрави, изтеглени и подредени на сушата. Те са бели със сини и червени шарки. В този момент една от тях се отделя от брега, тласкана от греблата. На борда й има трима души и добре завързани торби. Ловко преминават покрай разлагащ се труп на животно, плячка на гарваните.

Тази гледка не подхожда на славната история на императорската столица. Все едно че влизаме от задния й вход, онзи, който във филмите гледа винаги към уличките, изпълнени с купища боклуци.

Достатъчно е обаче човек малко да вдигне очи, за да разбере, че се намира на специално място. На малко разстояние от тази „ничия земя“ се вижда непрекъсната редица от по-малки и по-големи сгради, които напомнят на щитове на легионери в строй. Започват там където брегът се издига с няколко метра. Понякога са постройки на повече етажи, каквито днес могат да се видят например покрай Арно във Флоренция, близо до Понте Векио. Това са insulae, които от едната си страна гледат към уличките на Рим, а от другата — към реката. Докато слизате по Тибър, погледът ви се плъзга по шахматна дъска от прозорци върху олющени стени, по големи балкони с окачени парцали… Виждате и сцени от ежедневния живот. Точно както когато с влака минавате бавно през някой град, от прозорците се виждат кухните и трапезариите с хората, които се хранят или гледат телевизия.

И тук има картини от живота: старец, който яде питка, облегнат на прозорец; момче, което си облича червена туника. Малко по-нататък току-що събудила се госпожа отваря крилата на прозорец. Облечена е в съвсем тънка туника за през нощта. Вижда ни и се покрива инстинктивно, поразявайки ни със строгия си поглед. През два прозореца мъж изпразва нощното гърне от четвъртия етаж.

Сега сме на нивото на площад Навона, на практика реката прави завой около Кампо Марцио^[1], преди да продължи направо към острова Тиберина. Вече се забелязват по-внушителни постройки. Пред очите ни преминават преди всичко колонади, статуи, портици и вътре в тях се движат напред-назад хора, вече ангажирани с първите поръчки. Отвъд тази първа редица виждаме останалия град с покривите на сгради и храмове и в леката сутрешна мъгла се издига масата на храма на Юпитер Капитолийски на върха на Капитолийския хълм.

Вече влизаме в сърцето на Рим. Историята с великите си имена е навсякъде около нас. Минаваме под големите арки на друг мост, пожелан от Агрипа, зетя на Август, този, който е построил Пантеона.

Стигаме до остров Тиберина. Докато минаваме покрай него, забелязваме, че има вид на кораб. Всъщност римляните са използвали удължената му форма, за да го очертаят като плавателен съд, използвайки блокове от вулканичен туф, облицовани с плочи от травертин. Целият остров се е превърнал в паметник, в чийто център се издига обелиск, който символизира мачта.

Изобразили са корпуса с обшивките, има и много украси, вижда се например Ескулап със змията му. Всичко е изваяно като истински плавателен съд и отдалече, в сутрешната мъгла, неговата грамада напомня на трирема, завързана в средата на реката.

Храмът на Ескулап се намира на остров Тиберина от четиристотин години. Причините, които са накарали римляните да го издигнат тук, са много практични — божеството привлича болните и ги държи извън града, като така се намалява рискът от епидемии. По този начин Тибър създава истински естествен „санитарен кордон“.

Разбира се, за народа на Рим има друга причина, свещена. В III в. пр.Хр. тежка чумна епидемия поразява града, който изпраща делегация в Епидавър, в Гърция, за да получи статуя на божеството и да я донесе в Рим. Докато пратениците чакали, една змия, превъплъщение на бога, изпълзяла от храма и се отправила към римския кораб. Когато се върнали в родината, змията скочила в Тибър и доплувала до острова Тиберина. За римляните това било божествен знак. Те построили храм в чест на Ескулап и епидемията отминала.

Островът е свързан с двата противоположни бряга чрез два моста (Фабриций и Цестий), под които минаваме сега. И веднага след това ето и нашата цел — дълъг кей на левия бряг на Тибър. Тук са струпани главните складове на Рим, horrea. Напомнят много на днешните грамадни автомобилни промишлени комплекси. Покриват големи площи и представляват безкрайна редица от дълги покриви. Арките, които гледат към Тибър, напомнят на отворени усти. Да, бихме могли да ги възприемем като гладните усти на Рим, истинско демографско чудовище, Медуза, но не с хиляда глави, а с хиляда усти за изхранване.

Даже отдалече гледката е впечатляваща. Върху многото рампи, които се изкачват по диагонал от завързаните по брега на Тибър кораби, пълзят като мравки безкрайни редици роби, носещи всякакви стоки. После отворените гърла на horrea ги поглъщат без остатък. Всичко е координирано и организирано като в колосален мравуняк.

Някои от стоките идват от най-отдалечените краища на империята. Оттук се поражда усещането, че тя цялата се върти около Рим, че нейната цел е да храни, защитава и увеличава властта на този град.