Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (84)

Да се отиде в Римини в римската епоха

Сега колата поема по дълъг, съвсем бял мост. Водата съвършено отразява петте му арки, създавайки прекрасен оптически ефект от пет кръга с различна големина. Този мост е една от визитните картички на град Ариминум. Поръчан от Август и завършен от Тиберий, той е истински шедьовър, построен толкова добре, че ще оцелее през две хиляди години история (включително след опита на оттеглящите се нацисти да го взривят през Втората световна война). И днес той е ценна артерия.

Запитвали ли сте се някога откъде идва името Римини? И тези, които са в колата, не знаят. Идва от реката, която прекосяват. И разказва любопитна история.

Ние сме свикнали да мислим, че варварите са живеели далеч от Рим, в горите на Германия или в сухите области на Северна Африка (думата „бербери“^[1] всъщност произлиза от „варвари“), или пък отвъд пустините на Близкия изток. В действителност в началото на своята история Рим се е сражавал с тях „у дома“, на нашия полуостров. И областта Романя, която прекосихме в тази малка кола, е пример за това. Преди няколко поколения (до 268 г. пр.Хр.) тя е била чужда земя, където живеели силни галски племена. Като лингоните и сеноните по̀ на юг. Името Сенигалия в областта Марке произлиза именно от това племе — там римляните основали колонията Сена Галика. Днес е трудно да си представим, че от такова градче са тръгнали някога онези свирепи войни. Със своя вожд, харизматичния Брен, галите плячкосали Рим, налагайки му тежък данък. (Смята се, че е негова известната фраза „Vae victis!“, тоест „Горко на победените!“, произнесена когато, след обрата във войната и в момента на тегленето на златото, с което галите трябвало да се откупят от Рим, Брен хвърлил върху везната сабята си, за да увеличи теглото.)

В своята завоевателна война на север римският сенат имал идея да изпрати в Романя 6000 войници, за да основе нов град, колония в самата галска територия, като изходен пункт за римската експанзия в Паданската долина.

В действителност те не били толкова войници, колкото „селяни войници“, колонисти, които идвали от Лациум и Кампания заедно със семействата си и решили да изградят ново селище в устието на река Ариминус (днешната Марекия). Впоследствие нарекли града Ариминум, днес Римини.

След като минава през контролата на входа, колата продължава към центъра на града. Шумът на колелата се е променил. Вече го няма чакъла на пътя Емилия, дългия консулски път, по който са прекосили полята. В Римини улицата е покрита с плочи и големите колела отразяват твърдостта на камъка и я предават на гръбначните стълбове на пътниците. На равномерни интервали се чува малко по-различен шум, там, където се срещат плочите. В римската епоха това съответства на типичния ритмичен шум при нашите пътувания с влак, когато колелата на вагона минават от едни релси на други…

Сега колата върви по една от главните улици с колонади и от двете страни, под които се простира безкрайна редица от работилници и магазини. Лузий наблюдава внимателно. Вижда трима бъбрещи си мъже, подпрени на една от колоните на портика; деца, насядали по земята под един навес заедно с учителя си, който размахва неизбежната пръчка от тръстика; сляп старец, подпиращ се на рамото на роба си, който му помага да се провре между стоките и хората по тротоара (робът е еквивалентът на кучето за слепи); две деца, които играят на топчета с малки камъчета… Всички тези сцени минават бързо пред очите му, докато колата върви.

Усмихва се при вида на дебел мъж, който се опитва да откачи амфорка, облечена в слама и окачена на касата на вратата на дюкян. Притесненият търговец дотичва, за да му помогне, но е твърде късно — тежестта на клиента вече е предизвикала ефекта на доминото върху редица други амфори, подпрени на земята, които сега се търкалят по улицата.

Учуден е от геометрията на улиците. Те се пресичат под прав ъгъл. Къщите изглеждат така, сякаш са „подредени“.

Лузий никога преди това не е бил тук. Винаги е живял във вилата ферма и има само бегъл детски спомен от криволичещите улици, където е роден. Дете на роби, той, още новороден, е бил препродаден от господаря на родителите си на сегашния си собственик. Правилото е просто — децата на двойка роби принадлежат на господаря, който при желание може да ги продаде точно както правим ние с потомството на котка или куче. В онази епоха част от човечеството не само не притежава нищо, но не може да задържи и собствените си деца…

Не трябва да забравяме, че един роб има много ограничена представа за света. Той трудно би могъл да познава нещо повече от къщата, квартала и града, където работи. Останалото е извън възможностите му. Ако пък се намира в някоя вила ферма сред полето, е като в изгнание. Нерядко се ражда, живее и умира на това място, без някога да се отдалечи от него. Естествено, не за всички е така. Много роби биват продавани, преминават от едно селище в друго или ги карат да работят всеки път на различни места. Изолиран случай са тези, които са спечелили доверието на господаря си и изпълняват поръчения, правят покупки, превозват стоки и т.н. Такъв е случаят с Лузий. Той обаче за първи път изпълнява толкова дълга мисия. Въпреки че днес един автомобил би изминал за по-малко от час прехода на колата, за него това е истинско „пътуване в чужбина“.

Сега очите му срещат тези на девойка, седнала на дървена пейка. От дрехите й не личи да е робиня. Може би е освободена робиня или пък свободна римска жена. Със сигурност не би трябвало да се взира така в нея. Но инстинктът не познава социални правила. Тя също го гледа втренчено и се усмихва, както само жена може да прави това, излъчвайки желание, искреност и предизвикателство. Погледът и на двамата превишава с много двете секунди, границата, отвъд която, както е известно, проличават привличането и интересът към някого. Като хипнотизирани сините очи на младия роб не я оставят и за миг. Зашеметен е. Тя е толкова хубава… и тялото й е толкова предизвикателно. Тъкмо се наканва да й каже нещо и колата завива зад ъгъла. В дъното на улицата се появява морето със своята силна миризма и непрестанен шум. То е съвсем близо. Робът никога не го е виждал и сега се взира в него с полуотворена уста и веещи се на вятъра руси къдри. На хоризонта се открояват бели квадратни платна. Толкова много са му разказвали за тях други роби… Сега е там, на няколко десетки метри от морето, но не може да отиде да го докосне. Той е роб, подчинява се само на заповедите на господарите си. И ето че една ръка грубо докосва рамото му. Това е бащата на болното дете. Иска да знае къде е къщата на хирурга.

Младежът слиза от колата и се отправя към момичето, неговата „любов от пръв поглед“. Приближава се до нея със сведени надолу очи в знак на уважение. Знае, че рискува много, ако сбърка. Но знае и че техните погледи са установили тайна връзка. Девойката е изненадана, когато го вижда да се приближава, въпреки че вътрешно се е надявала на това. И се взира в него с тъмните си и блестящи като звездна нощ в пустинята очи. Те са обрамчени от черни коси с червеникав оттенък. Има странна метална висулка, която блести на слънцето. След дълъг миг, в който погледите им сякаш се целуват, той я пита за къщата на известния хирург. Тя се засмива, като показва ослепително белите си зъби, изпъкващи върху средиземноморското й лице. Предлага да ги придружи. Робът е до нея. Хванал е сбруите на коня и води колата пеш. Не може да не забележи тялото на момичето, което при всяка крачка се полюшва, извивайки се, под туниката. Самата Венера, мисли си той…

Докато вървят, ръцете им се докосват многократно, прикрити от тълпата хора. Той й обяснява защо са тук, тя мълчаливо слуша и хвърля изпълнени със състрадание погледи към детето в ръцете на майката.

Сега групата прекосява форума, който е само за пешеходци. Колата е оставена в близка улица и робът кочияш я наглежда.

Има много хора. Все едно минавате през гара в пиковите часове — добре облечени мъже, които си приказват, нехайни младежи, които се блъскат един друг, бащи с деца… Няма да ви убегне една подробност обаче — има повече мъже, отколкото жени. Така е на форумите и по улиците на цялата империя. Въпреки достигнатата от жените еманципация, през II в. сл.Хр. светът извън стените на къщата е все още доминирано от мъжете пространство. Общо взето, както е и днес в някои близкоизточни държави.

Сега са стигнали до центъра на форума, там, където се пресичат главните улици на града — кардо и декуманус. Лузий забелязва постамент със статуя. Има и други на площада, но тази е специална. Тя е статуята на Юлий Цезар. Чува момченце да обяснява като екскурзовод на няколко чужденци, че на това място през 49 г. пр. Хр Цезар се е обърнал към своята войска, след като е преминал реката Рубикон, готов да тръгне към Рим. Този постамент съществува и днес и винаги има някой, готов да обясни на туристите за какво става дума…

Ако прекосим форума няколко пъти, ще срещнем носилки с мъже и жени със стъклен поглед, с аристократичен вид, излегнали се в добре обмислена поза. И ще забележим подробност, която никой учебник или автор никога не е описвал. След като отминат, свежият и наситен парфюм на матроните се смесва с острия и непоносим мирис на пот на робите, които носят носилките. Това са „изгорелите газове“ на тези средства за транспорт на Античността.

След това пред очите ни се разкрива необичайна сцена — група възрастни мъже с тоги са се събрали пред една много бяла стена. Напомнят малко на онези пътници, които проверяват разписанието на влаковете по нашите гари. Всъщност те четат едиктите и обявите, които администрацията на града е написала за гражданите. Подобни има навсякъде в империята. Когато обявите остареят и е необходимо място, за да се напишат нови, администрацията варосва стената и тя е готова за писане. Именно белият цвят, albus на латински, е дал официалното име на този вид стена — album. Да, думата, която използваме, за да назовем сбирка от фотографии, спомени, фигурки, дори компактдисковете на певците, води началото си от римските площади отпреди две хиляди години. С времето album е започнала да означава, общо взето, всяка повърхност, върху която се пишат или оставят свидетелства, докато се стигне до наши дни.