Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (15)

Среща с управителя

След като е преминала през града, турмата е пристигнала при двореца на управителя, преториума, който гледа към Темза. На намиращия се отсреща площад войниците са се строили с обичайната педантична точност, типична за сбор в казармата — оформили са три редици по десет души със съответните командващи встрани, декурионите.

Според рационалния дух на римското класическо военно дело първият избран декурион командва другите двама. И точно той сега заедно със своя заместник, грамаден рус батав^[1] (тоест „холандец“), се отправят към входа на сградата, където стоят мирно двама стражи. След като се е представил, той поверява на отговорника на стражите запечатан свитък, който да занесе на управителя. Докато очаква да бъде приет от неговия щаб, разглежда двореца, който далеч не е в тон с простотата на града.

Обърнатата към бреговете на Темза внушителна сграда е изградена на много нива, с дълги колонади, ниши, басейни и тераси. От мястото, където се намира, декурионът успява да обгърне с поглед само едно крило, но трябва да има и друго, симетрично, на противоположната страна. Той забелязва капители, колони и статуи от бял мрамор, идващ от най-известните кариери на Средиземноморието. Представя си разходите, направени, за да се построи толкова красива сграда на толкова отдалечено място.

Виждал е подобен дворец само в Колония (днес Кьолн), когато е служил в Германия. Бил е дворецът на местния управител и се е издигал над Рейн… „Същият архитект или същото желание да смайва?“, мисли си…

На лицето му се изписва усмивка. Но ето че размислите му са прекъснати от един мъж зад гърба му, който поздравява, като удря крак в земята. Изтракването на металните бутони по подметките на сандалите му издава военния му произход. Декурионът се обръща и поглежда войника със сините си очи. Войникът, който е от личната охрана на управителя, го кани да го последва.

След като преминават през тежка дъбова врата, двамата прекосяват поредица от елегантни зали и малки дворове. Стъпките им отекват в празните помещения, украсени само със статуи на императори с малки фонтани. В други стаи е настанен персоналът на администрацията, служители със свитъци пред себе си.

Декурионът върви до телохранителя на губернатора — неприятно му е да бъде зад него, дори и заради следата от парфюм, която оставя. Войник, който си слага парфюм, означава единствено, че е оглупял от живота в двореца. Явно времето на Бодика е отминало! Лондон вече е спокоен град.

Двамата се качват по широка стълба. При приближаването им стражите на върха застават мирно. Отвъд стълбата започва голяма градина, заобиколена от изящна колонада. На око е дълга сигурно около 40 метра и широка 20. В центъра й има голям басейн със заоблени ръбове. Декурионът забелязва статуи, от които блика вода, храсти, малки, добре поддържани плетове и големи ниши, в които са приютени нимфеуми. Истински рай в сравнение с видяното при преминаването през града.

Телохранителят му прави знак да спре. Пред тях стои обърнат с гръб човек. Наблюдава Темза, опрял ръцете си на перилата на балкон. Погледът му се е спрял на кораб, който пристига в пристанището. С вдигнати платна. Въздиша, после се обръща и извиква: „Какво се говори в Рим?“.

Хубав мъж е, със загар, с прошарени и необичайно дълги коси за поста, който заема. Очите му са издължени, дълбоки, с прекрасен син цвят. Но онова, което поразява, е усмивката му — открита, искрена, с бръчици покрай устните и с ослепително бели зъби. Той е Марк Апий Брадуа, назначен отскоро на длъжността управител. На нас ни напомня актьора Рекс Харисън (папа Юлий II във филма „Агония и екстаз“ — филм за Микеланджело, чийто образ бе пресъздаден от Чарлтън Хестън). Декурионът е изненадан и малко изплашен от фамилиарността на управител, когото вижда за първи път. Добре знае, че хората като него могат да бъдат фалшиви и коравосърдечни. Но към този мъж изпитва инстинктивна симпатия.

Управителят Апий Брадуа е пристигнал наскоро в Лондон. Загарът му е от отминалите години, които е прекарал на друго назначение по бреговете на Средиземно море. И цялата му носталгия по топлия климат е събрана в погледа, който отправя към пристигащия в пристанището платноход.

Взира се втренчено в декуриона и после вдига ръка — между пръстите си стиска блестяща монета. Това е една от сестерциите, които турмата е донесла дотук. Даже… това е точно нашата сестерция!

Откъде я има?

Върху мраморна маса под колонадата декурионът вижда една от отворените торби с други монети. Управителят е наредил да му донесат предназначените за него пари, без да изчака протокола на предаването. Има тази власт.

Декурионът е изненадан и малко засегнат. Разбира, че именно благодарение на тази способност да изненадва и да изпреварва действията на противника Марк Апий Брадуа се е изкачил толкова високо по стълбицата на властта.

Управителят усеща неговото неудобство, щрака с пръсти и дава знак да донесат две купи с вино. Сега сме извън протокола. По време на тази необичайна и твърде неофициална среща управителят разпитва декуриона за Рим, за двореца, за някои важни личности, но и за атмосферата на малките улички, в Циркус Максимус и по пътя, по който е дошъл дотук. Докато разговарят, върти сестерцията между пръстите си, поднася я често към лицето си и инстинктивно я докосва до устните си.

Накрая поглежда втренчено декуриона в очите, разтваря дланта му, поставя там сестерцията и отново я затваря. Лицето му се огрява от широка „средиземноморска“ усмивка, снежнобелите му зъби проблясват. „Като спомен за нашата среща“, казва. После се обръща и продължава да гледа кораба. Сега платната му са напълно прибрани и разтоварването вече е започнало.

Декурионът си тръгва, придружен от същия напарфюмиран телохранител. Преди да излезе от градината, хвърля разсеян поглед към сестерцията, която държи в ръката си. Тежи прекалено много за бронзова монета. Тогава вижда, че управителят му е дал и един сребърен медал със символа на победата. Поредната изненада на този човек. Декурионът се усмихва и слиза по стълбите.