Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (61)

Атмосфера в стил улица „Монтенаполеоне“ в Медиолан^[1]

Намираме се в зоната на театъра („предшественик“ на театъра „Ла Скала“, който ще възникне недалеч оттук).

Сестерцията отново е сменила собственика си. Сега е в кесийката на член от онази високопоставена фамилия, която е приела търговеца. Били са много около масата, когато той е представил своята ценна стока. Но още в онзи момент сестерцията не е била вече в него. Достатъчно е било да плати на роб от семейството, за да пази колата му, спряна на входа на града, и ето че тя е станала притежание на друг. Сега е в чантичката на една от дъщерите на богатия миланец, който е купил кехлибарите, за да направи от тях бижута.

Тя е красива жена, висока, слаба. Черните й коси са увити в сложен кок на тила и са подредени във фараонова фризура, която се издига над челото, като образува висока „структура“, напомняща папска тиара. Поддържа я лека дървена рамка, покрита с черна коса, донесена от Азия — истинска extension^[2] от римската епоха.

Това, което изненадва обаче, са скъпите й и прекрасно изработени дрехи. Никой по улицата няма такива, днес бихме казали, че са „дизайнерски“.

Тя е заедно с друга жена, нейна приятелка от същия ранг, както доказва облеклото й, което е подобно на нейното. Обувките им са от украсена парфюмирана кожа (римляните знаели как да обработват кожата, така че да има много приятна миризма, идея, която днес никой не е възприел).

Двете носят съвсем тънки туники, които обвиват телата им много прелъстително. Панделките от яркочервена тъкан, стегнати на кръст между гърдите и талията, подчертават младежките им форми.

Ако мъжете, които минават по улицата, ги гледат преди всичко заради физиката им, другите жени, надничащи през прозорците или от дъното на магазините, където работят, ги наблюдават заради дрехите им. И погледите им са завистливи.

Поразява преди всичко тяхната palla, шалът, който покрива раменете им. Той е от най-фина коприна.

Да се сдобие човек с коприна с такова качество е много трудно и само богатите могат да си го позволят. Тя идва от много далечни места, както ще открием по-нататък през нашето пътешествие, извън Римската империя, направо от Китай. И е стигнала дотук благодарение на безкрайно „предаване от ръка на ръка“, от търговец на търговец. Преминала е през далечни горещи пустини, покрити със сняг планини и обширни тропически океани.

Тази уникална дреха, като се има предвид нейната рядкост, би трябвало да бъде в някой музей, не тук на улицата.

Очевидно е, че двете жени са от каймака на обществото на Медиолан, както става ясно и от двамата елегантно облечени роби телохранители, които ги следват на известно разстояние.

Оставаме поразени от свободното им държане, от звънкия смях, от начина, по който се спират да гледат и да купуват наметалата, изложени в магазина, или бижутата на дребен занаятчия на ъгъла на улицата. Двете плащат с непринуденост и лекота, която недвусмислено показва, че са заможни и че се наслаждават на възможността сами да боравят с парите си, без посредничеството на съпрузите или братята си.

На нас тази сцена ни е позната, днес присъстваме на нея всеки ден по елегантните улици на съвременния Милано, както и по тези на който и да е голям град.

Но доколко е „нормална“ такава сцена в епохата, за която говорим? Свикнали сме с мисълта за суровите правила, които диктуват поведението на жените в римската епоха. Но тези двете явно не влизат в схемата. Тяхната „независимост“ правило ли е, или изключение?