Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (54)

Когато стоката се състои от хора. Колите с роби

Сега търговецът има само една цел — да стигне колкото се може по-бързо в Италия, за да продаде своя ценен товар. И този път в гората не му харесва изобщо. Затова се е присъединил към конвой от търговци на роби с техните каруци клетки, вътре в които са наблъскани десетки германи. Стражите, които придружават и контролират колите с човешката „стока“, би трябвало да разколебаят евентуалните нападатели.

Да разгледаме тези коли. Ако искаме да направим сравнение с модерните магистрали, би било лесно да ги причислим към големите камиони, пълни с животни, които от време на време задминаваме. Колко пъти сте се питали: „Къде ще свърши тази овца, тази крава или това прасе?“. Почти винаги подозирате, че им остава малко живот и скоро ще отидат — в друг вид — в някой супер или в някоя месарница. После давате газ, камионът изчезва зад гърба ви и забравяте за тях.

Същото важи и за римлянина. Колко пъти мъж, жена или дете са виждали да минават покрай къщата им тези коли с човешка стока? Много често… Сигурно са се заглеждали в тях, било им е любопитно да видят лицата на робите. После вероятно са се връщали към ежедневните си работи. Робството е нещо съвсем нормално. Никой не се скандализира. И това е една от големите разлики между нас и Римската империя.

Но то съществува и днес — свързано със секса или с работата на полето. В демокрация като нашата, която се притеснява дори за правата на кучетата или котките, това е нетърпимо. Чудовищно е, като си помисли човек, че още съществуват пазари на роби. Но е още по-чудовищно, че има хора, готови да купят хора или да ги експлоатират. В някакъв смисъл търговците на роби и техните клиенти никога не са изчезвали. Те са още сред нас и не приличат на чудовища. Често този, който се възползва от момичетата, робини на секса, или от работата на нелегалните имигранти, има вид на съвсем нормален човек и може би седи в ресторанта на съседната маса.

Приближаваме се до конвоя от четири коли с човешка стока. Парадоксално е, но тази сцена никога не се описва в учебниците по история.

Първото нещо, което поразява, са самите коли. Скърцат и се клатят, разтрисайки се и при най-малката вдлъбнатина. Колелата нямат спици, те са плътни, приличат на кръгли маси. Решетките са от желязо, а в колата с децата са от дърво.

Да огледаме хората в колите. Те са германи. Всичките са с мръсни коси, често разрошени, особено жените. Но изглежда, че това вече не ги интересува. Телата им са полуголи и също мръсни. Малкото им дрехи са разпокъсани и изцапани. Те са само жива „стока“, на път са от много време и никой не е помислил да ги изкъпе. Може би миризмата им поразява най-много. От колите се надига остра и пареща смрад. Робите не само не са се къпали от дни, но откакто са тръгнали сутринта, не са се спирали за своите нужди… които извършват на място.

Разбира се, очите ни търсят техните, но почти не ги виждат. Всички са обърнали гръб на решетките, сякаш искат да „се скрият“ от света. Някои са прави, други са седнали. Никой не говори. Погледите им са забити в земята, победени от съдбата, която внезапно ги е превърнала от свободни мъже и жени в предмети. И знаят, че от сега нататък животът им ще бъде изпълнен със страдания. До смъртта. Може би скорошна. Как бихте се чувствали вие?

Поразява преди всичко мълчанието на децата. Приближаваме се до тяхната кола, най-малката. Никое не плаче, нито протестира. И техните сълзи са свършили. Има едно свито на пода, неподвижно. Това телце, в това положение, без никой наоколо, който би могъл да му помогне, обобщава и показва цялата безчовечност на робството. То излъчва силно страдание, от което ви се къса сърцето. Може би най-ужасното нещо, което сме видели в това пътешествие. Отчаянието на дете, превърнато в роб, няма измерения, то е все едно че бъдещето вече не съществува — не само за него, но и за цялото човечество.

Мъже, жени и деца се придвижват напред в мълчание към своята нова съдба. Не може човек да не си помисли за други конвои, които почти две хиляди години след това ще минат по обратния път по същите тези земи, но по релси, и ще возят изпращани на унищожение хора.

Едно момиченце ни наблюдава. Личицето му е оградено от решетките като с рамка. Не можем да разберем какво изразява погледът му — не е молба, не е гняв, не е тъга. Взира се в нас и толкова. Това е погледът на човек, който няма повече нищо в сърцето си. На неговата възраст би трябвало да играе с други деца, а то ще отиде кой знае къде, може би да услажда нощите на някой гръцки бакалин или, още по-лошо, в някой бордей по бреговете на Далмация.

Един от стражите се приближава до нас и ни отстранява грубо, като ни гледа накриво. Спираме се. Обърнатото към нас ангелско лице постепенно се отдалечава.