Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (20)

„Покажи му среден пръст, Сестиле!“

Декурионите дават дъсчицата на двойката и се отклоняват от главната улица, за да навлязат в по-малка. Ароматът на току-що изпечен хляб ги привлича като невидим магнит. Като отместват една врата, направена от три дъски и придържана от две дъбови летви, заковани напречно, пред тях се открива сцена, обичайна за всичките римски градове — задната част на пекарна. Върху масите едни роби въртят на ръка малки мелнички за брашно. Други оформят хлябове във вид на плътни дискове с дълбоки лъчеобразни бразди (това са бъдещите предварително нарязани „филии“).

В един ъгъл двама роби пресяват брашното, като създават удивителен ефект. Летящото във въздуха брашно преминава през сноповете лъчи, които идват от високо разположените прозорчета, точно както пушекът едно време в кината, когато още беше позволено да се пуши в тях. Всички роби са покрити от глава до пети с това неосезаемо бяло брашно. Но са и много потни, тъй като в единия край на голямата стая в две фурни непрекъснато се пекат хлябове, които после се подреждат на клатушкащите се рафтове.

Продажбата се извършва в дъното на къщата. Декурионите са отворили вратата от задната страна на дюкяна, откъм малката уличка.

От мястото, на което се намираме, погледът ни обхваща цялата постройка. Разбираме, че в някои квартали на Лондон къщите често са разположени в редица, опрени една до друга, като предната им част гледа към една улица, а задната — към друга.

Декурионите си купуват питки и се отдалечават, наслаждавайки се на аромата на току-що изпечения хляб. Когато излизат, затварят вратата на дюкяна. За тях това е нещо обичайно, за нас обаче е много любопитно.

Забелязахте ли? Римските врати се отварят винаги към вътрешността на къщата, никога навън, към улицата. Защо?

Причината е проста — иначе би се използвала част от обществената територия за частни цели. Когато площта пред входа на къщата се използва за движението на портата, тя се смята за „открадната“ от колектива… Само римски богаташ или властимащ може да си го позволи. Останалите — не.

Това правило е преминало през вековете и е достигнало и до нас. Същото се случва и на нашите изходи от дома — от вратите на апартаментите до портите на кооперациите. Проверете. Вижте как е във вашата къща…

Нормативите за сигурност започнаха да преобръщат това правило — в много заведения и обществени сгради портите, снабдени с дръжки против паника, се отварят навън, за да позволят бързо излизане в случай на критични обстоятелства. Всъщност онази стара традиция е предизвикала не малко трагедии, като не е позволявала на тълпата, натискаща към изхода, да отвори вратата и да се спаси.

Сред толкова многото запазени до днес наследства от римляните има и едно друго, вулгарно, което може би ще ви изненада.

Тримата декуриони сега са стигнали пред амфитеатъра на Лондон. Той е една от гордостите на града. След сутрешните борби с животни, след екзекуциите на престъпниците по обяд, в този момент вероятно се сражават гладиаторите. Отвътре се разнасят виковете на зрителите. Но шумът е много по-малък от онзи, който тримата мъже са свикнали да чуват в Рим. В Колизеума могат да влязат от 50 000 до 70 000 зрители. А тук, едва 6000 души — десет пъти по-малко. Освен това, амфитеатърът е все още от дърво. Ще трябва да се чака император Адриан, за да се изгради друг, от бетон.

Като свиват зад ъгъла, тримата стават свидетели на някаква свада. Един мъж отвежда своя приятел, като го отделя от друг, който не спира да го засипва с обиди. И му казва: „Присмей му се на този, който те нарече педераст, Сестиле, и му покажи среден пръст“.

Приятелят му се подчинява и като се обръща към противника си, го заплюва и му показва среден пръст. Избухва кавга, една от многото, които ежедневно могат да се видят по лондонските сокаци.

Декурионите се отдалечават, не желаят да бъдат замесвани.

Тази сцена обаче беше много интересна за нас. Открихме, че един от най-обидните жестове днес, вдигнатият среден пръст, не е плод на модерната вулгарност, а е много по-древен — вече е бил използван от римляните… Разбираме го от самия Марциал в неговите „Епиграми“.

Настигаме тримата декуриони. Току-що са завили зад ъгъла и са тръгнали по декуманус^[1], една от главните улици на бъдещото лондонско Сити. Изгубваме се заедно с тях в тълпата на „лондончаните“.