Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (109)

С бърза крачка в мрака на малките улички на Рим

Протегнатата ръка на статуята на Август сякаш сочи далечна точка в тъмнината на нощта. Няколко дъждовни капки се спират под дланта от позлатен бронз. Два часа преди това са бързали и са се сливали в ручейче, преди да паднат на земята. Тази нощ в Рим е валяло. Покривите са мокри и от високите insulae продължава да капе вода по тротоарите. Още не се е разсъмнало, въздухът е студен и влажен. Малцината минувачи с наметала и качулки се движат бързо и сякаш се плъзгат покрай стените. Стараят се да избегнат големите локви на уличките, като минават отстрани или ги прескачат.

Така е, в този град проблемът с локвите, изглежда, е неразрешим. Главните улици, покрити с каменни плочи и издути в средата като „гръб на магаре“, за да може дъждовната вода да се стича встрани, често „се предават“ пред импровизираните диги от градски отпадъци (счупени кошници, обелки, парцали). Така се създават дълги езерца, които стигат до тротоарите. Собствениците на дюкяните и жителите непрекъснато протестират, но администрацията има да решава прекалено много проблеми. Освен това достатъчно е да се вземе една метла и да се поставят нещата на мястото им. Но в малките улички разрешение няма. Те са покрити с отъпкана пръст и когато вали, трябва да се избягват, защото се превръщат в истински тресавища.

Сега монетата е в ръцете на високия и слаб мъж със заострената брада, който снощи седеше близо до масата на преторианеца. По дрехите му не личи да е заможен. На качулката му има кръпки. Кремавата му туника е протрита на много места. И въпреки това не изглежда беден, нито прилича на роб. Има нещо странно в този мъж. Бърза така, сякаш закъснява за среща. Често стъпва в малки локви, мръсната вода влиза в сандалите му и излиза кална между пръстите на краката му. Но изглежда, че това не го интересува. Замислен е, притеснен е. За какво ли? Защо върви толкова бързо?

След като завива зад един ъгъл, мъжът внезапно се шмугва в една отворена порта. Точно навреме, за да не бъде бутнат от голяма кола, която се движи бързо и се разминава с него на косъм. Появила се е изведнъж от тъмнината.

Част е от тази армия коли, които всяка нощ снабдяват дюкяните на Рим, тъй като денем, както знаем, трафикът на коли е забранен. Движение има винаги, но е от „човешки“ вид. Да се разхождате по главните улици през деня е все едно да прекосявате днес някоя метростанция в пиковите часове… Непрекъснато ви блъскат, невъзможно е да се върви по права линия, пълно е с роби, с едри мъже, с жени от народа, които си бъбрят, с носилки… Докато през нощта пътят е свободен. Но както видяхме, може да е много опасен.

Мъжът доста се е изплашил. Бил е прекалено погълнат от мислите си, а забързаният кочияш му е изкрещял някакво проклятие. Безсмислено е човек да се занимава с този „уличен пират“, хора като него са безразсъдни и свадливи. Сега изчезва в мрака, пресичайки друго кръстовище със силен предизвикателен вик. Бърза, защото, ако не напусне града преди разсъмване, рискува голяма глоба и може би отнемане на превозното средство.

Мъжът въздъхва и продължава пътя си. Ако го бяха бутнали, никой нямаше да му се притече на помощ. Никой не би спрял колата. На разсъмване щеше да е още един от мъртвите по пътищата и уличките на Рим. Кой заради обир, кой в разпра между пияни, кой в свада между бедняци и отчаяни хора, кой убит от банди „благородни“ младежи, кой от глад, кой от студ… Нощта в Рим напомня тази в саваната — има много „ловци“ в засада.

Сега зората просветлява небето и мъжът е почти пристигнал.

След малко ще открием причината за неговото безпокойство.

Намалил е хода си. Хората около него стават все повече, сякаш преминава през галактика от човешки същества. Всички са в движение. Това е тълпа, която се е насочила към една-единствена точка в края на улицата. Необичайна сцена, почти „библейска“.

Тук улиците не са тъмни като онези, по които е преминал. Точно обратното — още не се е разсъмнало и въпреки това всички магазини работят, както показват запалените лампи, които се клатушкат над входовете и образуват дълга верига от светещи точки.

Много popinae вече са отворили врати. На слабата светлина на окачените на таваните лампи мъжът вижда клиенти, облегнати на плотовете, които ядат печени наденици. Или питки, натопени в мед. Една келнерка сипва димяща течност в няколко керамични чаши. Като имаме предвид часа, веднага се сещаме за кафе. Но в римската епоха то не е познато.

Всъщност кафето, което с еспресото и капучиното е световен символ на италианския стил на живот, през 117 г. сл.Хр. е още диво растение по етиопските плата. Ще са необходими хиляда и петстотин години, за да стигне до улиците на Рим. „Официалната“ дата на неговото внасяне в Европа от венецианските търговци е 1615 г., въпреки че в мюсюлманския свят и в Йемен то вече се е пиело от почти два века. Нещо любопитно — думата „кафе“ съдържа в себе си цялата си дълга история. Произлиза от турското quahve, на свой ред идващо от арабското qahwa, което означавало горчива напитка, получена от семената на кафето, с толкова тонизиращ ефект, че се смятала дори за лекарство!

Жената е напълнила керамичните чаши, които сега четирима мъже поднасят към устните си. Напитката е толкова гореща, че те свъсват вежди и отпиват в мълчание малки глътки. Щом не е кафе, какво друго е? Приближаваме се. Ароматът му навлиза в ноздрите ни и ни дава отговора — това е вино… Сервирано е разредено с гореща вода и напомня много на днешното вен брюле^[1]. Никой от нас днес няма навик да пие подгрято вино преди разсъмване. Да не говорим за подправките, които са променили вкуса му…

Всъщност виното в римската епоха е наистина много различно от нашето. Виждаме го непрекъснато в това дълго пътешествие из империята.

Но няма време да се спираме. Нашият човек задминава всички, които среща, и се врязва във все по-гъстата тълпа, предизвиквайки някой и друг протест. Миризмите в тази толкова голяма блъсканица са неописуеми. Дрехите са се напоили с ароматите на последните помещения, в които минувачът е бил, преди да дойде тук. Разнасят се миризми на олио за лампи, на печена наденица, на кон, на горени дърва, на лук, на намокрена от дъжда тъкан… Усеща се и острият мирис на неизмити тела и на пот — днес още никой не е ходил в термите…

Всички се блъскат, за да вървят напред… Добре, но къде отиват? Вдигаме поглед — над тълпата се вижда внушителната постройка на Циркус Максимус.