Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (90)

Откриването на морето

Ще се спаси ли детето? Надяваме се, макар че никога няма да го разберем. Нашето пътешествие ще продължи след малко по дирите на монетата.

Едно нещо обаче е сигурно — археолозите действително са намерили скелета на дете на пет-шест години, живяло на границата на I и II в. сл.Хр., син на роби (или освободени роби), които са работели на полето. Имало е деформиран череп и отвор от страната на деформацията, направен от хирург. Детето е преживяло операцията, която е притъпила ужасните болки в главата. Но, за съжаление, болестта го е отнесла месец и половина по-късно. Сега неговият череп и малките му останки се пазят в Музея по история на медицината в Университета „Ла Сапиенца“ в Рим. Единствената разлика с нашия разказ е, че детето, намерено от археолозите, е живяло при портите на Рим, във Фидене.

След операцията пътуването не може да се поднови веднага. Майката, бащата и синът са приютени от клиент на техния господар, който им е дал на разположение една стая в къщата си, на две преки от кабинета на лекаря. Детето трябва да бъде в пълен покой няколко дни, преди да се качи на колата и да се върне вкъщи. Гръцкият лекар е идвал много пъти да го види, като е носел помади и лекарства, сменял е превръзката, преглеждал е раната. Въпреки че е свикнал със страданието на пациентите, в него се е пробудила истинска обич към това дете, толкова жестоко поразено от съдбата. То му се усмихва всеки път, особено когато му носи малко подаръче.

Докато чака, Лузий е имал възможност да осъществи две свои мечти: да открие морето и да се озове в прегръдките на Венера. Именно момичето го е завело на брега, там, където се разбиват вълните. Робът се е усмихнал, поколебал се е, после, смеейки се, е докоснал водата и е нагазил в нея. Гледал е морската шир, чийто цвят се променя, когато погледът се отдалечава от брега, дивил се е на силата на вълните. Никога дотогава не е виждал толкова вода, не си е мислел, че е възможно. И не е устоял. Махнал си е туниката и се е хвърлил във водата, като е крещял от радост, но е внимавал под краката му да има дъно, защото очевидно не е знаел да плува.

Плажът на Римини по времето на Римската империя е наистина различен от познатия ни. Брегът е по-навътре, но преди всичко е ненаселен… Никакъв масов туризъм. Следователно никакви чадъри, нито кабини, нито заведения, нито гидове и естествено… никакви спасители и нито една къпеща се скандинавка. Плажът е обикновена граница, ничия земя между два свята, суха и негостоприемна като пустинята. И като такава е третирана. Никой не мечтае да отиде и да постеле хавлия, да се попече на слънце, да се изкъпе или просто да си почива. Вижда се само някой и друг рибар и понякога момчета, които си играят с вълните. Морето и плажовете не са част от развлеченията на римляните.

По-късно, когато звездите са обсипали небето с блестящите си точици, Лузий и момичето са се излегнали зад изоставена лодка, далеч от всички и от всичко. Пясъкът и небесата дълго са милвали прегърнатите им тела. Имало е мигове, в които очите на момичето сякаш са грабвали всички светлини от небето, преди да се притворят над усмивката му.

В деня на заминаването Лузий е платил скромната странноприемница, където е бил отседнал. И сестерцията е сменила собственика си. Отишла е в дървената кутия с ключалка на управителя, смесвайки се с много други.

Но не след дълго пак е поела на път. От същата странноприемница, през две врати от стаята на добре облечения роб е излязъл як мъж със суров поглед. Вратът му е бил изправен, жестовете бързи, походката войнишка — на всяка крачка сандалите му са издавали кратък метален шум като „залп“ по пода. Никакво съмнение, става въпрос за caligae, снабдени с метални бутони под подметката. Този мъж е военен, батав от отряда, придружаващ Гай Ноний Цепиан, известен военнокомандващ от времето на Траян и по-късно на Адриан. В продължение на години е бил с Траян и го е следвал през цялата военна кампания в Дакия. Следва го и сега, като командва подбран отряд конници.

Когато е платил сметката, монетата му е била дадена като ресто. Погледнал я е една секунда, усмихвайки се на изображението на императора, после я е пъхнал в кесийка, скрита под колана му, качил се е на коня и се е отправил към южната порта на града Римини. Минавайки под голямата арка на Август, е бил съвсем близо до двойка влюбени, прегърнати с нежност за сбогом (или довиждане?). Не е разпознал Лузий и е продължил нататък, както винаги в галоп. Докато се е превърнал в точица на пътя Фламиния. Посока юг.