Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (154)

Занаятът на разбойника

Квинт се мъчи да разпознае своите нападатели, но не ги е срещал никога. От вида им се разбира, че са бедни селяни от областта, двама, изглежда, са избягали роби, друг един с меч прилича на дезертьор или на скитащ се войник.

Това добре показва какви са разбойниците по времето на римляните. Никога не са професионални престъпници, а действат на малки групи, които предприемат епизодични нападения.

Естествено, има изключения. Древните писания са ни разказали за прочути главатари на разбойници като Була Феликс, начело на цели шестстотин мъже, който вилнеел в Италия в продължение на две години в началото на III в. сл.Хр. Избягвал ареста с впечатляваща лекота благодарение на мрежа от информатори. Според Дион Касий, който писал за него, бил толкова умел, че успял дори да освободи двама свои хора, осъдени да бъдат разкъсани от зверове, като влязъл в затвора, представяйки се за магистрат… По време на грабежите взимал само част от скъпоценностите и освобождавал веднага жертвите. Много скоро си извоювал славата на романтичен бандит, нещо като Робин Худ на Античността. Кариерата му приключила, когато император Септимий Север изпратил по следите му силен конен отряд от войската, ангажирана във война по границата с Британия. Заловили го. Как? Привели в действие безпогрешна техника, която през вековете е изпратила в затворите много престъпници, включително и мафиоти. Тя може да се обобщи с израза: Cherchez la femme!^[1].

Това е прочута фраза, много употребявана днес, която, това малко се знае, идва от романа на Александър Дюма баща от 1854 г. „Парижките мохикани“. „Винаги има замесена жена, заявява един от главните герои и продължава: Всеки път, когато ми донесат доклад, аз казвам: Cherchez la femme“. Така постъпили и императорските отряди. Открили, че Була Феликс имал връзка със съпругата на друг разбойник, и обещавайки на този разбойник имунитет, успели да заловят Феликс, докато спял в една пещера. Завършил живота си на арената, разкъсан жив от зверовете.

Була Феликс обаче е изключение. Разбойниците в Римската империя обикновено действат на неголеми разпокъсани групи с малко хора в отдалечени и несигурни области и крадат дребните лични вещи, които пътникът притежава — дрехи, монети или ако имат късмет, животните, които води със себе си.

Вярно е, че в някои случаи нападат странноприемници, но обикновено в съгласие със собственика. Всъщност ако не е съучастничеството и дори помощта на местното население, едва ли биха могли да действат дълго.

Способите, които използват, за да се отървават благополучно от силите на реда, са много. Според професор Йенс-Уве Краузе^[2], когато бъдат заловени, мнозина успяват лесно да корумпират този, който ги е арестувал. Други съумяват да избегнат ареста, като в много случаи се радват на закрилата на високопоставени лица — функционери от администрацията или местни земевладелци, които запазват за себе си част от ограбеното.

Нерядко базата на разбойниците е в латифундиите, където пребивават без знанието на богатите собственици. Обикновено те биват наети от управителя на чифлика и „официално“ са част от работната ръка, като управителят очевидно е в течение на тяхната дейност.

Както вече казахме, разбойниците често са местни жители, имат своя работа или дори са заможни хора, които от време на време правят по някой удар — истински хамелеони, които напомнят образа на дон Диего де ла Вега, официално поземлен собственик, за силите на реда обаче бандит, наречен Зоро…

Една типична характеристика на разбойниците е, че гледат да не убиват своите жертви. Могат да ги малтретират, но убийствата са рядкост, защото не са необходими. Целта е обирът. Спомнете си евангелската притча за добрия самарянин и ще имате пример за обир по римските пътища — мъжът, на когото добрият самарянин се е притекъл на помощ, не е бил убит от разбойниците, а само тежко ранен.

Друга тенденция е да не предприемат прекалено зрелищни и дръзки акции, защото това предизвиква сериозна реакция на държавата, която после ги унищожава. В нашия случай разбойниците са захапали прекалено голям залък. Да нападнеш конвоя на държавен чиновник от ранга на Квинт е грешка. Може би не са очаквали толкова високопоставен човек, нито карета от този тип. Но капанът е бил заложен, така че вече е късно. Поради това вероятно ще отидат докрай… Агресията няма да остане без последствия. Всички добре знаят това. Знае го и Квинт, който се мъчи да разбере кой е главатарят.

Водачът на разбойниците излиза напред. Той е висок и слаб мъж с орлов нос, който предизвикателно гледа функционера. Когато Квинт се опитва да каже нещо, получава удар с юмрук, който го зашеметява. Съпругата му го прегръща. Разбойникът се приближава, протяга ръка и откъсва гердана на жената. Поглежда го и после се взира в нея, накланяйки глава, сякаш иска да каже: „Това не струва нищо, къде си сложила най-хубавите бижута?“.

От каретата слиза един от членовете на бандата. Държи в ръка малка кутия и се усмихва с беззъбата си уста: „Ето къде са…“, казва.

Плячката е значителна. Церемонията, на която двамата трябва да присъстват точно в началото на политическата кариера на Квинт изисква да се носят най-ценните бижута…

Грабежът продължава. Разбойниците отварят багажа, избират най-хубавите дрехи, за да ги продадат, и разхвърлят останалото наоколо.

После нанасят побой на всички членове на охраната и на екипажа. Целта е да предотвратят всякаква съпротива и да ги накарат да им дадат всичко, което крият. По време на грабежа двамата мъже от конвоя често са се споглеждали. В очите им има един и същи въпрос без отговор — къде е техният колега, третият мъж?

Разбойниците взимат оръжията, конете и всичко, което има някаква стойност. Нашата монета също пада в ръцете им. Главатарят си я слага в джоба на панталоните заедно с пръстените и скъпоценностите.

Докато къртят с кинжали сребърните украшения на carruca, един от разбойниците вдига глава и се ослушва. Чул е нещо… И друг един наостря уши. Шум на препускащи коне сякаш се чува в далечината. Някой идва… Друга жертва, още плячка? В момента всички си мислят така. Но много скоро в погледите им се появява сянка на съмнение — конете са много, твърде много… Разбойниците се събират инстинктивно в средата на пътя и гледат главатаря си. Какво да правят?

С всяка изминала секунда шумът все повече се превръща в продължителен тътен. Главатарят разбира, че приближават не какви да е пътници, а военни. Извиква на всички да бягат, но вече е твърде късно. В края на пътя се появява голям отряд конници, препускащи в галоп.

Започва безредно паническо бягство. Двамата от конвоя се възползват от случая, за да нападат и обезоръжат най-близките разбойници.

Конниците имат пълно надмощие. Бандитите побягват в гората, но не е лесно да се бяга с плячка, а и се намират на дъното на нещо като котловина, наоколо има само възвишения. Мястото е било избрано, за да затрудни бягството на жертвите, но сега се превръща в капан за самите тях.

Всички са заловени много бързо. И лесно. Те не са професионалисти, а обикновени хора с жени и деца. Единствените, които се сражават ожесточено, са двамата избягали роби и войникът. Той ранява един от конниците, преди да бъде надвит от негов колега, който го блокира откъм гърба и му прерязва гърлото със смущаваща бързина. При вида на тази сцена един от разбойниците вдига ръце и се предава.

Накрая са убити трима бандити (робите и войника дезертьор), другите са се предали. Главатарят се е спрял чак когато един германски конник с квадратно лице и малки очи му е опрял ножа под брадичката, като му е показал белите си зъби.

Но как са успели войниците да дойдат толкова навреме? Подал е алармата третият мъж от конвоя на функционера, точно този, който липсваше. Малко преди това е влязъл в гората да уринира и когато се е качил отново на коня, е видял нападението. Бил е разумен да не се впусне в схватката, а да се отдалечи тихо и после да избяга в галоп. Достигнал е до statio, един от многото малки военни постове, разпръснати по римските пътища на най-несигурните места. Оттам бил алармиран друг, по-голям пост, където бил настанен този отряд конници. Но как са се справили без радио, телефони, джиесеми?

По начин, базиран също на… електромагнитните вълни. Но да го кажем по-просто — става въпрос за светлинните вълни, излъчвани от огъня. Римляните са измислили много ефикасна система за вдигане на тревога, главно на границите. Тя представлява мрежа от дървени кули, разположени на стратегически места. При критични обстоятелства войниците от някоя кула запалват голям факел или буен огън от вече готова купчина дърва.

Всеки път, когато от една кула видят светла точица в далечината върху кула близнак, войниците запалват огън и т.н. Чрез тази светлинна щафета съобщението прекосява за кратко време обширно разстояние (за което биха били необходими часове на кон) и достига до укрепленията в зоната, които могат да отговорят на заплахата. Това е била най-бързата система за комуникация преди откриването на радиото. И бързината на намесата на отряда в нашия случай показва колко е ефикасна.

В действителност не съществуват готови да влязат в действие turmae на конницата във всички stationes на империята. Тази е била извикана, защото се е предвиждала намесата й срещу друга банда разбойници от зоната, специализирани в отвличания. Да, защото и такива е имало. Пътуването из империята е криело и тази опасност.

Защо са отвличали хора?