Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (166)

Злата, смарагди и танцьорки от Кадис

Първите гости са пристигнали — ще бъдат общо деветима. Това е идеалният брой за пиршество според римския обичай.

Интересно е да се видят дрехите им. Той носи червена туника и тога в наситено синьо с елегантна бродерия, извезана със златни конци, която минава по краищата й. Тя пък е облякла изумрудено зелена туника с много златни бродерии. Отдалече дрехата прилича на звездно небе. Елегантна palla от бродирана коприна, която обгръща раменете й, бързо ще бъде подадена на роб, за да позволи на жената да покаже великолепно златно колие с перли и смарагди. На ушите й има златни обеци с форма на малки везни, като на мястото на двата съда се клатушкат големи бели перли. Жената наистина е покрита със златни накити, както подобава на богата римлянка. Върху ръцете й блестят гривни с формата на змии, а на пръстите й (освен на средния, оставен напълно свободен от съображения, свързани с правене на магии) златни пръстени, украсени с печати от синьо стъкло с изображение на орел и със скъпоценни камъни като смарагди и сапфири.

Още нещо любопитно. Пръстените не се поставят само в основата на пръстите, а и на другите фаланги — типична привичка на богатите римски жени, която обяснява защо в музеите могат да се видят дамски пръстени с твърде малки размери. Вероятно много от тях са били носени от момиченца, докато някои са украсявали пръстите на краката на матроните.

Съпругата на Евтихий например носи малък и много грациозен пръстен с надпис EVT VXI, съкращение на Eutychius Uxori, буквално „От Евтихий на неговата съпруга“… Ще бъде намерен от археолозите и е единственият предмет, който свидетелства за съществуването на тази двойка.

Всички гости вече са пристигнали и са започнали вечерята. Забелязваме някакво раздвижване „зад кулисите“.

Робът, който е рецитирал стихове на гръцки, току-що е напуснал сцената и успокоен, е седнал на табуретка, щастлив, че „номерът“ му се е харесал много на поканените. Сега е излязъл смешникът със своите мимики и малко непристойните си реплики.

В дъното на градината личният роб на господаря като истински режисьор подготвя едно от най-интригуващите изпълнения на вечерта. Всеки момент ще се появят няколко танцьорки от Кадис. Мълвата за техните танци е достигнала до най-отдалечените краища на империята. Как да ги опишем? Ами да им хвърлим един поглед, това ще е по-добре от всякакви приказки…

Те са много красиви момичета, истински балетен състав на Античността. Имат черни коси, дълги и разпуснати, и носят толкова леки и прозрачни туники, че не оставят нищо на въображението… През тънкия воал на дрехата забелязваме, че всички имат около талията си цветна панделка, чиито краища падат покрай бедрата. Виждаме също, че са напълно обезкосмени, като всички римски жени.

По даден сигнал оркестърът сменя музиката и акомпанира влизането на балерините. От триклиниума, където са се разположили гостите, добре се вижда как се показват в дъното на градината, разделят се и преминават покрай дългата колонада, която я опасва, половината отдясно, половината отляво. Босите им крака не вдигат никакъв шум, ефирните им тела се движат между колоните, осветени от поставените в основата им лампи. Ефектът е удивителен. Върху покритите с фрески стени сенките им се уголемяват и сякаш летят подобни на елегантни тъмни воали. Ето че стигат точно срещу триклиниума и се спират като вкаменени с хванати високо ръце. Отстрани се появяват двама музиканти с панфлейти в ръце — инструментите са с триъгълна форма и с повече тръби от сегашните. Веднага щом свиват устни и започват да свирят, цялата сцена внезапно оживява. Момичетата движат ритмично краката и ръцете си. Така забелязваме, че държат кастанети. Те са различни от нашите, приличат на чаши или купи, може би от дърво. Кастанетите на двете балерини в двата края на редицата обаче са съвсем различни — напомнят лъжици. Момичетата държат по две в ръка като китайски пръчки и ги удрят една в друга в такт с музиката.

Танцът е заразителен и поразително напомня на фламенко. Неслучайно е типичен за областта на Кадис, който се намира в Андалусия. Момичетата се взират в поканените с черните си дълбоки очи. Погледът им е предизвикателен. Ухажване с очи и с нетърпеливо тяло, което се мята със завладяващ ритъм.

Но този танц има и други характеристики, както виждаме от изключителните релефи и мозайки, върху които са изобразени нашите танцьорки. Лъкатушните им движения напомнят кючека, а позите говорят за пълно изгубване на контрол, за изпадане в състояние на екстаз, както личи от скулптура, открита във Везон ла Ромен.

„Умее да се движи сладострастно под звуците на андалуските [от Бетика] кастанети и майсторски да танцува в ритъма на музиката от Кадис…“, казва Марциал в своя епиграма.

Ако добавим и един много ясен барелеф, намерен при Аквинкум^[1] (Будапеща), в Унгария, ще успеем да възстановим сцената на танца и да забележим, че дрехите понякога са безполезна пречка — изваяната танцьорка минава и без тях.

По даден сигнал жените наистина свалят туниките и започват да танцуват голи. Имат само панделка около талията с краища, които се развяват и се вият като змии. Всяка частица на тялото се движи, точно като при кючека. Снагата кипи, бедрата се люлеят, задните части се извиват, зърната на гърдите трептят. Това е танц с голям еротичен заряд. Той завършва, както е започнал, с кресчендо на кастанетите, които после изведнъж спират така, както и телата на танцьорките, отново с вдигнати ръце и кръстосани крака. Единственото нещо, което се движи, са диафрагмите им, които се свиват и отпускат, жадни за въздух.

После внезапно балерините изчезват под колонадите, изпратени от аплодисментите на поканените, които веднага продължават разговорите си.

Да, никой не се сеща за това, но римляните като нас ли аплодират? Отговорът е — да. Това е изключително древен обичай, появил се много преди тях.