Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (135)

Как да изпратим писмо в римската епоха

Днес се стига до Остия за няколко десетки минути, но в римската епоха е трябвало повече време. Нашият роб се е „качил на стоп“, използвайки непрекъснатото преминаване на превозни средства по Остийския път, който е един от най-натоварените в империята. Всъщност той наистина е „входната порта“ на Рим за този, който пристига по море и се отправя към столицата. Неслучайно южните квартали на града, които се намират около тази важна артерия, са населени с изключително много емигранти.

Каква поръчка трябва да изпълни робът? Тръгнал е „да пусне“ писмата на господаря си до неговите роднини и приятели. Окачил е на врата си пълна торба с писма.

В римската епоха, както видяхме, съществува много добре организирана пощенска служба, cursus publicus, чрез която бързи съобщения и официални писма стигат до предназначението си за много кратко време благодарение на куриерите конници.

Но обикновените хора, включително и богатите, не могат да използват тези държавни куриери за частни нужди. Затова трябва да се справят сами.

Най-разпространеният начин е да ползват услугите на хора, които заминават за някъде. Така, ако имаш приятел, тръгнал при сина си в Лугдунум (Лион) в Галия, можеш да му дадеш да предаде послание до твоя леля, която живее точно там и от която отдавна нямаш вести.

В писмо от II в. сл.Хр. се казва: „Тъй като намерих човек, който от Кирена идва по твоите места, почувствах необходимост да те известя, че съм жив и здрав“.

Както ни обяснява Ромуло Аугусто Стачоли^[1], понякога повече хора се обединяват и се редуват да освобождават по някой роб, който да измине удобен за всички маршрут с много междинни етапи според дестинацията на писмата.

Системата е находчива, но има и проблем — трябва да се чака да се съберат достатъчно писма с една и съща посока, за да се задейства механизмът. И често е необходимо доста време. Както напомня професор Стачоли, Цицерон се извинява на брат си Квинт за това, че е закъснял с отговора си, с много красноречив послепис: „Държах тази вест в ръцете си много дни, чакайки благоразположението на пощальоните… После, когато на хоризонта се появи куриер, трябва да нахвърляш колкото се може по-бързо някакво известие“. И пак Цицерон: „Имаш малко странни куриери… искат настоятелно писмо, когато тръгват, но когато пристигат, не носят никакво. Щяха да ми направят все пак услуга, ако ми дадяха две минути да напиша нещо. А те влизат, без да си свалят шапката, и ми казват, че другарите им ги чакали на вратата“.

Завладява ни любопитството — как се изпраща писмо в римската епоха? В плик ли? Отговорът е — не, няма пликове. Обикновено писмото е написано върху лист папирус (по-рядко върху пергамент, тоест овча, козя или телешка кожа). Но тъй като парчето папирус е скъпо, обикновено посланията са много кратки. Листът се навива или сгъва, така че написаното да остане от вътрешната страна, увива се с въженце и се закрепява с капка восък, върху която се притиска печатът (върху възела или свободните краища на въженцето). Този печат, както намазаният с лепило ръб на нашите пликове, служи като гаранция, че никой не го е отварял и чел.

Сега става ясно защо са били толкова разпространени пръстените с печат сред римското население (и в днешните музеи). Служели са за запечатване на писмата, за „подписване“ на документи, за затваряне на касетки със скъпоценности или складове и т.н.

Адресът е написан на външната страна и обикновено е кратък и директен: „До Авзоний от брат му Марк“… Това е така, защото се очаква, че този, който трябва да занесе известието, е информиран как може да стигне дотам.

За наистина отдалечени места, отвъд морето, съществува и друг начин.

Ако например римлянинът трябва да изпрати спешно писмо в Александрия, но не познава човек, тръгнал натам, той отива на пристанището и търси кораб, който ще отплава към този град, и поверява писмото на някой пътник. Все едно днес да отидем на летището със същата цел…

Обикновено никой не отказва да направи подобна услуга. Такава е утвърдената практика. Тя осигурява и „контакт“ (адресата) на мястото, където човек отива, ако му се наложи да разрешава някакъв проблем.