Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (167)

Лукс и сладострастие

Излизаме от къщата, оставяме Евтихий с неговите гости. След малко ще започне comissatio, тоест надпреварване с тостове. Началото на пиршеството е било между hora nona и decima^[1] (към три часа̀), но ще продължи още много, може би шест до осем ча̀са!

Междувременно слънцето е залязло и в небето припламват първите звезди. По-малките улички са тъмни и пусти, главните обаче още не са погълнати от мрака. Покрай тях има много запалени светлини. Те са над входовете на странноприемниците, пълни с пътници, на кръчмите, които се превръщат в тайни комарджийници, на многото публични домове, които в този морски град работят без прекъсване.

Докато се разхождаме по улиците, чуваме говор и смехове от други пиршества зад стените на domus-ите, а когато минаваме покрай кръчмите, шумовете се променят — бесните викове на някаква кавга ни карат да се забързаме.

Когато пристигаме на вълнолома, забелязваме, че Поцуоли никога не спи. На светлината на хиляди лампи докерите разтоварват всякакви стоки и цялото пристанище е осветено като коледна ясла. Можем да кажем това със сигурност, защото в съвременната епоха ще бъдат намерени хиляди „използвани“ лампи, подредени в някои помещения на Portus Iulius, голямото пристанище близо до Поцуоли, предградие на древния Путеоли, днес под водата.

Може би тези лампи са служели преди всичко за разтоварването на зърното от огромните плавателни съдове, когато са акостирали и тук, освен в Остия. Тази дейност не е преставала. Доставката на жито за Рим е трябвало да бъде непрекъсната през летния сезон. Ето защо се е работело и през нощта. Оттук, както видяхме, много кораби са тръгвали на свой ред към Остия, за да транспортират зърното до складовете. Много скоро стигаме до края на Лукринското езеро. То е нещо като вътрешен басейн до залива на Поцуоли. Дълъг път, Хераклея, минава между него и залива като дига. Облягаме се на един от парапетите. Въздухът е великолепен, вятърът е топъл и на небето грее пълна луна. Тази област ще остане сред най-хубавите в Италия за много векове напред точно заради своята атмосфера, макар че в последно време застрояването отчасти е унищожило магията й.

Но и в римската епоха нещата не са много по-различни. Както вече казахме, по целия бряг има много красиви къщи, една до друга. Тази област в Кампания открай време е обитавана от богаташите. Преди всичко от новобогаташите. Искате ли да знаете откъде идва името Позилипо, днес хълмист квартал в Неапол? От името на вилата на много богат човек, Публий Ведий Полион, произлизащ от семейство на бивши роби. Тя била толкова пищна (и просташка), че нарекли на нея хълма, на който се издигала — Pausilypon, буквално „отдих от тревогите“, като се има предвид панорамата, на която може да се наслаждава човек отгоре.

Но това е само една от вилите, на които можем да се възхищаваме тук. Някои са толкова близо до морето, че според Лайънъл Кесън „достатъчно е да се пусне връв с въдица от един прозорец, за да се налови риба“. Почти всички гледат към залива с много стаи в редица, с колонади, така че всеки да може да се наслаждава на великолепен изглед. Понякога са дори на повече етажи с разположени една над друга колонади. Ако искате да видите „фотография“ на тези места, достатъчно е да разгледате някои от фреските в къщите на Помпей, Херкулан, Стабия или Оплонтис. Там са изобразени измислени пейзажи, но често се виждат брегове с постройки с дълги редици портици и колонади.

Продължаваме да се разхождаме по дългия вълнолом път Хераклея, заслушани в приспивния шум на разбиващите се в скалите вълни. На светлината на пълната луна забелязваме някакъв плавателен съд. Прилича на тъмна сянка върху посребреното море. Виждат се запалени лампи и фигури, които се движат на борда. Разнасят се гласове, смях на мъже и жени… Това не е угощение, а нещо по-различно.

Всъщност, ако се вярва на античните автори, перверзията цари между стените на много богаташки къщи, особено на тези в Бая, на едва километър и половина от Лукринското езеро покрай брега. Това е много посещавана термална местност и стилът на живот на собствениците на вилите (или на техните наематели) поразява дори римляните с най-свободни възгледи. Според Лайънъл Кесън „Бая привличала в римската епоха всеки, който искал да се забавлява, и си създала репутацията на място за удоволствия, както допустими, така и недопустими. Уважаемите представители на доброто общество плавали спокойно по Лукринското езеро през деня; нощем канели на собствените си лодки жени със съмнителни нрави, къпели се голи и изпълвали езерото с врявата на своите песни“. Същото казвал и Варон, живял по времето на Цицерон.

Варон обаче добавял и други неща, например че „неженените момичета били обща собственост, старите се държали като момчета и изключително много момчета се държали сякаш са момичета“.

Нещата не се променили със следващите поколения, след като век по-късно Сенека казва същото: „Защо трябва да виждам пияни да се клатушкат покрай плажа или да бъда смущаван от шума на забавленията, организирани на лодките?“.

Че тези брегове са място на съблазни и „заразителни“ перверзии, твърди и Марциал в своя известна епиграма. Вижте какво се случва на омъжена жена с големи добродетели:

Никога не се отклони от пътеката на добродетелите,

докато не дойде на Лукринското езеро…

и не се разгорещи от баните на Бая.

Тогава стана цялата огън и заряза съпруга си,

за да избяга с едно момче;

пристигна в Бая като Пенелопа,

тръгна си като Елена от Троя.