Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (2)

Изметът на римското общество

Тя върви бързо из сокаците, промушвайки се между хората. Забулила е лицето си, за да не бъде разпозната. Елегантна и изискана жена с благородни обноски. Пръстите на ръцете й са дълги и тънки, с добре поддържани нокти. Ръце, които никога не са работили. Не е на мястото си тук, в Субура, народния квартал на Рим, където няма нито коприни, нито мрамори, а само глад и бедност.

С гъвкавостта на котка избягва контакта с хората, но не й е лесно. Разминава се с беззъби месари, нарамили на раменете си говежди бутове, с дребни жени, дебели и нервни, които говорят високо, с обръснати роби, със съсухрени мъже с онази типична смрад на занемарената лична хигиена, с деца, които тичат. Трябва и да внимава къде стъпва. Пълни с нечистотии вади замърсяват уличката и от локвите пият вода рояци мухи, които босите крака на минувачите се мъчат напразно да прогонят.

Някакъв женски глас, писклив и възбуден, стига до нея отдясно. Отвъд тази порта явно има кавга. Няма време да надникне, защото пърхането на кокошка я кара да погледне на противоположната страна, където вижда дюкян с купчина дървени клетки, пълни с птици, от които се носи невъзможната да се обърка с друго миризма на курник.

Жената върви бързо, сякаш иска да бъде колкото се може по-кратко време на тази улица, и минава пред седнал старец. Той вдига глава, когато усеща не толкова милувката на туниката й върху коляното си, колкото уханието на свежия парфюм, носещ се от нея. Напразно очите на мъжа, едното от които е побеляло, се опитват да видят тази „фея“… Здравото забелязва само ръба на воал да плува във въздуха и да се скрива зад завоя.

Стигнахме — точно това е мястото. „След като завиеш зад ъгъла, продължи по улицата надолу, но преди да отидеш до края й, ще видиш параклисче — мъничко храмче, закачено на стената. Отсреща ще забележиш вход със стълбички, които слизат надолу. Там ще я намериш“, й беше казала нейната стара акушерка.

Младата жена се колебае. Входът наистина е малък и тъмен. Стълбичките свършват в мрак… Оглежда се наоколо — вижда само стените на много високи сгради в пълна разруха, строени за обикновените хора от народа. Стените са олющени, с петна от влага и мръсотия, прозорците са със счупени панти, балконите изглеждат застрашени от срутване, виждат се висящи въжета… „Но как живеят хората така?“, пита се тя. И после: „Какво правя аз тук?“. Отговорът е пред нея, в онзи тъмен вход. Среща погледа на стара жена със смачкана туника и майчинска усмивка, която се показва от един прозорец и й кима одобрително, сякаш е разбрала защо се намира там, и иска да й вдъхне увереност. Кой знае колко такива е виждала да идват при нея.

Жената въздиша дълбоко и влиза. Почти веднага я блъсва острата миризма на нещо, което се готви или загаря, но не може да разбере какво. Усеща само атмосфера, която й напомня за ада. Значи, точно това е мястото, което търси. Сърцето й бие силно и й се струва, че го чува в тишината и сумрака. Прави пак няколко крачки… Внезапно от тъмнината изплува лицето на жена. И тя подскача от уплаха.

Това е магьосницата.