Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (163)

Завръщането вкъщи

След банята кожата му е гладка и тялото му е тонизирано от масажите. На сърцето му е леко, защото знае, че след дългото пътуване и отсъствие на вечеря ще може да види приятелите си. Върви по улицата заедно с доверения си роб, който го следва мълчалив като сянка.

Поразява ни последната част от улицата, правата отсечка, която води до неговия domus. Доста пуста е в сравнение с тази сутрин. Няма я вече глъчката на минувачите и навалицата около магазините. Тук минават малко хора, само от време на време.

Забелязваме, че вратите на магазините са заключени. Покрай тротоарите се е проточила дълга редица от капаци, затворени с напречни греди. Те са в различен цвят (зелени, кафяви, сини) според различните дюкяни и са избелели от слънцето.

На Евтихий тази гледка му е близка — дългата редица от олющени порти го кара да си мисли: „Върнах се вкъщи“.

Минава куче, вдига крак и се изпишква на ъгъла на улицата, където работи продавач на платове. Преди няколко часа щеше да получи ритник. Защо сега няма вече никой?

Дюкяните са затворени от доста време. Като се изключат кръчмарите, антикварите и бръснарите, почти всички римляни преустановяват работа в hora sexta^[1] през лятото, от 11 до 12 часа, или в hora septima^[2] през зимата, от 12 до 13. Около пладне на форума зазвучават тромби (понякога чисто и просто някой мъж се провиква) и всичко се прекратява — това е сигналът, че работният ден е завършил. Съответства на сирените в корабостроителница. Сделките се приключват, офисите не приемат повече клиенти, политическият живот спира (поне официално, защото после продължава в термите, по време на следобедните срещи между влиятелните хора).

Когато Евтихий прекрачва прага на дома си, заварва сиянието и уханията, които толкова са му липсвали по време на отсъствието му. Следваме го. След като минава по коридора, влиза в atrium-а с централния басейн, който отразява синьото небе. Спира се и го гледа замислено. В отражението на водата, между листенцата на цветята, пуснати да плуват за пиршеството тази вечер, съзира две кафяви очи. Евтихий вдига поглед. Това е синът му, който се усмихва и се втурва към него. Той е към шестгодишен, слабичък, с кестеняви коси и дяволит поглед. Зад него робинята бавачка се усмихва и стои дискретно настрана. През голяма част от деня децата не са с майките си, а с гледачките. На врата си момчето има окачена bulla, кръгъл и издут медальон. Вътре в него има амулет, който да го пази от болестите. Прегръдката с бащата е силна и дълга. После детето се освобождава и веднъж стъпило на земята, се затичва към кученцето, което се е показало от една стая.

Евтихий прекосява къщата, за да се увери, че всичко е наред за пиршеството. Впечатляват някои детайли от обзавеждането на този типичен богаташки domus. Преди всичко ярките цветове на стените, които придават живот на помещенията, както и мозайките, истински „килими от камък“. И наистина са като килими — с добре очертани бордове, „рамка“ наоколо и в центъра геометрични мотиви, фигури от митологията или квадрати със сцени, често свързани със заниманията в свободното време…

Мозайката, пред която се е спрял Евтихий, за да даде на личния си роб нарежданията си за пиршеството тази вечер, представлява два кораба в редица с делфини, риби и мурени. Сцената, макар и обикновена (реализирана е от бели и черни камъчета), носи важно внушение, защото изобразява завръщането от дълго пътешествие. Корабът вдясно е с опънати платна и е още в открито море, препълнен със стоки. Този вляво е същият кораб в момента на своето пристигане, със свалени платна и моряци, които тичат нагоре-надолу, дърпайки въжетата. Навлиза в пристанище с голям фар. Малко по-нататък във водата има лодка с гребци, може би тя е „влекачът“, който изтегля кораба, или екипажът, който слиза вече на земята, не е ясно. Онова, което е очевидно, е фигурата на мъж, стъпил на земята. Той благодари на боговете за завършилото без корабокрушение пътешествие, докато сипва храна за жертвоприношението върху огъня на малък олтар. Мозайката е била поръчана от Евтихий и изобразява неговия живот — все на път по работа с благоволението на боговете. Но показва и източника на богатството му — търговията. Мозайките на римските къщи често служат и за „реклама“ на охолството на собственика…

Сега погледът ни е привлечен от обзавеждането. Не съществуват масивни маси, библиотеки, обемни бюфети. Тенденцията е мебелите да останат на втори план, тоест да заемат малко място, да са най-необходимите, за да не скриват мозайките на пода, фреските по стените, декорациите по тавана и другите красиви вещи.

Една такава вещ в тази стая е хубавата масичка на три съвсем тънки крака, от които се подават тигрови глави. Прилича на изящен паяк, неподвижен, който от един ъгъл наблюдава огромната мозайка, сякаш е неговата паяжина.

Ваза от съвсем тънко стъкло с цветя създава елегантно цветно петно върху черно-белия „килим от камък“. Щрих светлина и елегантност, пожелан от господарката.

Другаде в ъглите има тънки колонки от бронз, които напомнят стойки на дълги абажури без светлина — на върха им има статуи на божества или запалени лампички. Това са „светлите точки“ във всяка стая в римската епоха…

Сега господарят се намира в peristylium, красивата градина на къщата, заобиколена от колонада. Навсякъде се виждат добре поддържани лехи и храсти със силен средиземноморски аромат.

Търговецът проверява заедно с роба градинар дали централният фонтан — този с бронзовия елен, който прави скок, преследван от ловни кучета — „работи“ както трябва. Струята вода трябва да е изобилна и да създава приятен звуков ефект, когато пада в басейна. Това е много важно за пиршеството.

Малко по-нататък, зад един паун, този път истински, тича нагоре-надолу момиченце, другото дете на Евтихий, което се хвърля в краката на баща си. После в ръцете му…