Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (29)

Тайните на римските пътища

Когато наблюдаваме древен път в Рим или на някой археологически обект, се питаме как е възможно да е още непокътнат след почти две хиляди години, докато нашите, без редовна поддръжка, се разбиват веднага. Питали са се това и през Средновековието, когато продължавали да използват римски мостове и пътища, наричайки ги „пътеки на гигантите“ или „мостове и пътища на дявола“…

Тайната е в тяхната структура — замислени са още от началото да издържат дълго.

Двамата пътници с нашата сестерция могат да видят това със собствените си очи. Вече не вали. Но пътят не се е превърнал в блато и не се виждат локви — водата не се е задържала, вътрешната структура на пътя й е позволила да се оттече, като по нашите магистрали. Как е възможно?

Нашите познати сега преминават през място, където тече работа по поддръжката. Пътят е „отворен“, като при хирургическа операция, и пътниците се спират с любопитство да видят неговата анатомия.

Обобщено и схематично може да се каже, че когато се строи път, се изкопава голям ров, широк от четири до шест метра и дълбок до два метра. Прилича на дълъг канал, който пресича полето.

После ровът се изпълва с три слоя камъни. На дъното се слагат големи и закръглени, отгоре пласт от обли речни камъни със средни размери, най-накрая се нанася повърхностният слой от чакъл, смесен с глина (която не трябва да идва от местността, нещо, на което римляните особено държат). Употребата на вар, като се започне повече или по-малко от епохата, за която говорим, осигурява по-голяма якост.

Това наслояване на камъни, от по-големи и груби до по-фини, е истинската тайна на римските пътища. Дъждовната вода минава през тях като през филтър, който й пречи да се застоява.

Но не се свършва с това. Накрая всичко се покрива от последен слой от големи камъни (плочи), разположени като плочките на черупката на костенурка. Те образуват „наметалото на пътя“. На нас, които ги гледаме днес, ни се струва, че са тънки плоски плочи, наредени една срещу друга. Всъщност те са много плътни, става въпрос за истински блокове камък, квадратни, подобни на големи кубове. Тежестта и масата им осигуряват стабилността на съоръжението.

Разположени са така, че настилката изглежда малко издута, като гръб на магаре. Това позволява на дъждовната вода, която още не е отведена от поставените на слоеве камъни, да се оттича встрани (точно както става на нашите улици).

В действителност това описание на структурата на римски път представлява, така да се каже, „идеалният случай“. На практика римските инженери си имат работа с толкова различни геологически почви, че се налага всеки път да променят начина на строежа. И именно това голямо (и сложно) разнообразие от решения показва невероятната им компетентност.

Когато условията го позволяват, пътищата имат широчина от около четири метра, което дава възможност на две каруци да се разминат. Отстрани са разположени тротоарите, широки три метра, за да могат пешеходците свободно да се движат. Става ясно, че доста рисунки или филми правят грешка, когато показват хора, които вървят по средата на улицата. Много по-удобен е равният и издигнат тротоар, отколкото „изпъкналата“ улица. Ако освен това поискате от един „модерен“ легионер (от така наречените реенактори, които се занимават с експериментална археология, като се обличат и живеят като войници и хора от миналото) да върви по покрита с плочки улица, каквито има в Рим, Остия или Помпей, много ще го затрудните. Защо? Военните му caligae с метални бутони ще се пързалят, все едно че върви върху лед…

Оттук заключението, че при наличието на пътища, покрити с плочи, легионите вървели строени по тротоарите. Но това не е всичко. Има едни малки подробности, за които никога не се говори. Бордюрът на тротоарите е направен обикновено от дълги правоъгълни камъни, поставени в индианска нишка, както и при нашите. Но има една разлика — на равни интервали от по няколко метра стърчи малък стълб (gomphus). Като ограничителен камък. За какво може да служи? За да слезе човек от коня. Или за да се качи. В епоха, в която не съществуват още стремената, тези стълбове са равностойни на трамплин. Помагат и на този, който трябва да слезе от кола.

Практичният дух на римляните се проявява и в други детайли. Любопитно е например, че в равнината пътищата обикновено са леко издигнати, за да могат да бъдат разпознати под снега. А и да бъдат защитени от водата. В областта Венето те са „повдигнати“ с четири до седем метра над нивото на полето и са построени върху насипи, широки 36 метра. Освен това тенденцията е да се строят по склоновете на хълмовете, а не в най-ниската част на долината, за да се избегне заливането им от реките, а и за да осигурят благоприятна позиция в случай на вражеско нападение. В планините пък върху настилката често се издълбават „коловози“, подобни на дълги каналчета, така че колелата да влизат в тях и колите да не могат да излязат от пътя и да паднат в долината…

А вярно ли е, че по римските пътища не е имало дупки като по днешните?

В действителност качеството им не навсякъде е едно и също. Ако в Италия за всеки път има curator, инспектор, назначен да се грижи за неговата поддръжка с екип от охранители и наблюдатели, в провинциите нещата са различни. Там за доброто функциониране и състояние на пътищата се грижат местните общности по нареждане на проконсула. А те, вече задушени от данъците, невинаги го правят както трябва и още по-малко в кратки срокове. Следователно на някои места в империята дупките или техните антични еквиваленти са съществували, и още как… Поредната прилика с днешната действителност, макар и по напълно различни причини.

Друг мит, който трябва да бъде развенчан, е, че всички римски пътища са покрити с базалтови плочки в стила на древна Апия… Изобщо не е така. Всъщност срещате такова покритие само по главните артерии на градовете (не по второстепенните). Извън населените центрове павирането продължава само за малко и после изчезва, отстъпвайки място на финия чакъл. Причината е, че плочките са прекалено скъпи… Междуградският път притежава всички „дренажни“ слоеве в дълбочина, но не е покрит с каменни плочи и се смята за glarea strata — път, покрит с чакъл. Нещо любопитно — тези артерии били доста прашни, до такава степен, че много латински автори се оплаквали от тях (Цицерон говори открито за aestuosa et pulverulenta via^[1] (Att. V, 14, 1). Превръщали се в истински „кошмар“ в участъците с тунели, както свидетелства Сенека, когато описва своето преминаване на Crypta Neapolitana, тунела, който свързва Неапол с Поцуоли (Epist. V, 57, 1–2).

Това обаче, което е винаги налице и което е от основно значение за пътниците, са милиарните камъни. Те представляват цилиндрични камъни, поставени, както подсказва името, на „хиляда крачки“ разстояние един от друг, тоест на една римска миля (1478,5 метра).

Като направим сметка, една крачка от около метър и половина може да изглежда твърде голяма, само че за римляните краят на „крачката“ настъпва в момента, в който същият крак докосва земята за втори път, завършвайки цикъла на вървене. Следователно в действителност става дума за „двойна“ крачка (точно както удря крак взвод, когато марширува).

Милиарните камъни са истинските „спидометри“ на пътниците. Върху тях се издълбава броят на изминатите от града мили, а понякога и други данни, например колко остава до крайната цел или до някоя важна местност покрай пътя, или пък имената на магистратите, които са се погрижили за ремонта на съоръженията, и т.н.

За отправна точка на тази безкрайна пътна мрежа е milliarium aureum — колона, покрита с позлатен бронз. Поставена е от Август в единия край на римския форум и върху нея са гравирани разстоянията между Рим и най-важните градове на империята.

Любопитно е, че част от концепцията, според която римският форум стои в „центъра“ на консулските пътища, е останала и до днес. Ако минавате по улица „Касия“ и се отдалечите от центъра на Рим, ще прочетете върху мраморните табели с името на улицата, че номерацията на къщите започва от Кампидольо^[2], тоест мястото, което някога е било сърцето на Рим, близо до форума…