Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (23)

Виндоланда

Походът е протекъл под знака на тревогата — и най-малкият шум е бил повод за безпокойство, особено когато са пресичали гористите области, но сега целта на дългото пътешествие е вече близо. Крепостта се появява на хоризонта, дълга линия от кули и покриви, която сякаш плува под завивка от огромни сиви и бели облаци. Всички гори наоколо са били изсечени, има само трева с наситено зелен цвят. Снегът покрива още много места от пейзажа, сякаш не иска да приеме, че студеният сезон е отминал.

Близо до крепостта, от едната страна е разположено малко селище, което подслонява семействата на военните. Официално войниците не могат да се женят преди края на службата (която продължава двайсет и пет години!), но връзките се създават неизбежно, преди всичко по такива диви места, където се стои с години. Раждат се деца и те дават живот на „спонтанни“ семейства. За тях администрацията си затваря очите.

Турмата се представя на входа на крепостта и главният декурион показва своите акредитивни писма на началника на поста. Трябва да се спазят процедурите, преди колоната да влезе. Той използва това, за да разгледа граничната крепост. Стените са дървени и не са много високи (около шест метра), но в случай на нападение са трудни за превземане, защото навсякъде минава дълбок ров, който увеличава височината им. Освен това отгоре са покрити с плътен слой земя и трева, за да издържат на атаки с огън. Интересно е да се отбележи, че още в римската епоха съществуват бойници, като в средновековните замъци (освен ако не би било по-правилно да се каже обратното…).

Върху стените се издигат гладки дървени кули. Приличат на арматурни конструкции, които завършват с квадратна тераса — там войниците стоят на стража. Разположени са на равни разстояния една от друга и дистанцията не е случайна. Тя съответства на радиуса на хвърляне на римска военна машина, така че в случай на атака една кула да може да пази другата.

Планът на крепостта е квадратен, заетата повърхност отговаря на около четири футболни игрища. От мястото, където се намира началникът на декурионите, могат да се видят покривите на спалните помещения, на оборите, на всички постройки, от които е съставена тази голяма гранична „казарма“.

Последно любопитно нещо — крепостта има четири входа, по един на всяка страна. Лесно се разбира къде са те и отдалече, защото на всеки от тях има винаги чифт „стражеви“ кули. Това може да се види и днес в много градове, построени по римски план. Включително и в самия Рим. Главните входове покрай защитните стени са винаги разпознаваеми по две кръгли кули, които се извисяват като часовои. Така например започва прочутата улица „Венето“ от портата „Пинчана“. Две цилиндрични кули показват, че оттам е тръгвал древният път Салария, който после се е слял с новия Салария.

Пускат главния декурион и неговите конници да влязат. След като скача от коня и дава нареждане на войниците си да се отправят към запазените за тях помещения, той с другите двама ще трябва да предаде сестерциите. Тримата тръгват по главната улица заедно с мълчаливия батавски гигант, който носи последната торба сестерции без всякакво усилие, все едно че е пълна със сухи листа.

Крепостта прилича на малък военен град, пълен с живот. Минава човек на кон, отговарящ за оборите. От отворените врати на спалните помещения се чува смях. Няколко войници, облегнати на дървените колони на навес, слушат други, които обясняват и показват с жестове някакво военно действие, в което са участвали. След толкова дни в доспехи началникът на декурионите най-накрая среща групи войници в „градско облекло“. Никакви метални ризници и шлемове, само туника и колан, от който, естествено, висят, както го изисква уставът, мечът и камата, готови да бъдат използвани (все пак се намираме в оперативна зона).

Докато минава, чува необичайни имена. Имена, които правят впечатление и на нас, защото са „чужди“, със сигурност не са латински. Някои имат германски произход — Butimas (първата част на името означава „плячка“), Vatto, Chnisso, Chrauttius, Gambax (от древногерманското gambar, „силен“) и после Hvepnus, Hvete…

Други пък са типично келтски — Troucisso, Catussa, Caledus, Uxperus, Acranius, Cessaucius, Varcenus, Viriocius…

Всички тези имена са намерени от археолозите в крепостта Виндоланда.

Всъщност тя, след дълго пребиваване на батавски (холандски) войници, сега е заета от първата кохорта на тунгрите (идващи от северната част на Ардените). Това уточнение е важно. Тези войници не са легионери, а произхождат от етноси, покорени от римляните преди поколения. От тези народи, сега верни на империята, е поискано да изпратят сили, които да подкрепят легионерите. Обикновено те са ръководени не от някой римлянин, а от човек от тяхното племе със знатен произход. Следователно това са много компактни части от културна и лингвистична гледна точка, които се сражават за каузата на Рим. И са готови да се жертват за нея. В действителност крепостите с легионерите са много по-назад от първата линия. По този начин именно въпросните „колониални“ войски на Рим са тези, които поемат първия сблъсък с врага било при сражение (в първата бойна редица са именно те), било в крепостите покрай границата. „Митичните“ легионери са готови да се намесят, но в някой следващ момент.

Така е организирана войската на Рим.

След завършване на военната служба наградата за тези помощни войници (така били наричани, за разлика от легионерите) била парче земя, разрешението да официализират връзката си с жената, с която живеят (и евентуалните деца), и преди всичко римското гражданство, най-желаната компенсация. От този момент те нямало да бъдат повече романизирани бивши варвари, а пълноправни граждани на Рим и на империята, като същото важало и за техните деца. Това „златно възнаграждение“ карало мнозина от тези войници да стискат зъби и да издържат докрай. Стига да успеят — на първа линия, видяхме го, смъртта е ежедневие.

Крепостта има много „квартири“ — ниски постройки, измазани с бяла боя с дълга тъмнозелена лента, която опасва цялата основа. Това са спалните помещения на войниците, на техните центуриони и командири. Но служат и за конете на едно отделение войници от първата кохорта на вардулите, племе с испански произход. Както се вижда, граничните крепости приютяват истински римски „чуждестранни легиони“.