Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (88)

Ето го и лекаря!

Ред е на детенцето и неговите родители. Един роб идва да ги извика. Стават веднага и забързват след него. Вратата на кабинета се отваря. Поколебават се на прага. Знаят, че трябва да изживеят един от най-трудните моменти в своя живот. Бащата влиза решително, следван от съпругата си, която държи на ръце малкия пациент. Стигат до средата на стаята и се спират.

Лекарят сякаш не им обръща внимание. Седнал е зад писалището и пише върху восъчна табличка предписания за някакъв пациент. Подът е покрит с прекрасна мозайка с много квадрати, в които са изобразени тичащи диви животни — пантера, птици, газела и лъв. Тези квадрати са разположени в кръг около митологическа фигура — фигурата на Орфей.

Да, Орфей… и това не е случайно. Според митологията именно Орфей със своята цитра е можел да опитомява животните и да побеждава смъртта. Полезно изображение, което цели да предразположи пациентите.

Встрани от кабинета на лекаря има друга стая, cubiculum, където се вижда легло, осветено от слабата светлина на лампа. В нея пациентите биват приемани за един ден точно както се прави днес при еднодневна хоспитализация. И тук мозайката на пода е истински елегантна.

Погледът на жената проучва всеки ъгъл на помещението. Стените са цветни, покрити с квадрати и декорации, и опасани отдолу с дълга червена лента. Мебелировката е семпла. Освен писалището има сандък, етажерка с „книги“ и трактати за консултиране (във формата на големи рула папирус). Очите на майката се насочват към дълга ниска маса и срещат притеснения поглед на бащата. Един роб вече е подредил хирургическите инструменти за операцията. Приличат на уреди за мъчение.

На нас ни се вижда абсурдно хирург да оперира в кабинета си, но в римската епоха (а и дълго време след това) е нещо нормално.

Бащата усеща леко влажно докосване до сандала и пръстите на краката си. Това е „милувката“ на парцал, напоен с вода и оцет, който робът използва, за да почисти пода от следите от кръв, останали от последната хирургическа интервенция…

Лекарят става. Той е хубав мъж на около четирийсет години, с черни, леко прошарени коси, правилни черти на лицето и плътни, добре очертани устни. Впечатляват големите му черни очи. И преди всичко смеещите се бръчици в края на очите, които им придават дружелюбно изражение. Чертите и акцентът му издават произхода — Гърция.

Познава добре господаря на малкото семейство роби, бил е много пъти в неговата вила ферма. А и му е длъжник за разрешаването на някои негови проблеми. Очевидно интервенцията ще бъде безплатна.

Слуша мълчаливо разказа на родителите за болестта на сина им. Детето го наблюдава и се притиска към майка си. Не се страхува, инстинктивно вижда в него приятел. И има право. Той е единственият, който може да го спаси. Лекарят също го гледа със симпатия. Малко е наклонил главата си и се усмихва.

Това „средиземноморско“ лице, до такава степен вдъхващо доверие, ни говори за нещо много интересно. Всъщност в началото на историята на Рим не е съществувала фигурата на лекаря. Pater familias бил този, който се грижел за своите близки и робите в къщата с рецепти и знания, предавани от баща на син. После, със завладяването на Гърция, Рим за първи път се запознал с лекарите професионалисти. Те идвали от най-прочутите медицински школи в онази епоха — Ефес, Пергам, Смирна, Антиохия. Тогава Източното Средиземноморие отговаряло на днешните Съединени американски щати със своите „изследователски институти“, университети и големи научни центрове (достатъчно е да си спомним за Александрийската библиотека в Египет).

И така, първоначално лекарите в Рим били предимно роби с гръцки произход (както изглежда, много търсени, защото на пазара цената им била много по-висока от тази на другите). Те съвсем скоро бивали освобождавани и вече свободни, можели да си откриват кабинети за своя сметка.

Вероятно е странно, но тази професия се смятала за неподходяща за римския мъж, защото, според неговата ценностна система, гражданин не можел да извлича полза и печалба от спасяването на ближния, не и чрез работа с ръцете. Цицерон по повод на decus, достойнството, в професиите (De Officiis, I) казва, че образован римлянин може да разбира от медицина, но не и да я упражнява. За да дам пример, би било все едно днес да плащате на свещеника след всяка литургия или изповед.

Пръв разбрал значението на тези професионалисти Юлий Цезар. Той дал на свободните лекари правото на гражданство в Рим, фактически официализирайки професията им. Това се случило в 46 г. пр.Хр.

По времето на Траян лекарят вече бил обичайна фигура. Появил се дори човекът, когото бихме могли да наречем personal trainer на богатите римляни, или medicus amicus^[1], нещо като слушател и съветник по физическите и психическите проблеми на римския патриций.

И все пак, въпреки смяната на поколенията, професията продължавала да остава в гръцки „ръце“. Според надписите, намерени от археолозите (надгробни плочи и др.), през II в. сл.Хр. около 90 процента от медиците били от ориенталско-гръцки произход. Сто години по-късно, в III в. сл.Хр., процентът бил все още 75… Съществувало дори нещо като държавна санитарна служба с вариращ брой лекари (наречени „архиатри“) — между пет и десет според големината на града. Назначението, заплатата и някои привилегии били определяни след одобрение от императора.

Естествено, лекарят носел и наказателна отговорност в случай на сериозно неизпълнение на задълженията, както определял законът Lex Aquilia от 286 г. пр.Хр. и законът Lex Cornelia de Sicaris et Veneficis^[2], който наказвал отравянията, но и предписването, продажбата и придобиването на отровни вещества.

Неслучайно мнозина гледали на фигурата на лекаря с недоверие. Всъщност той е роб, който може да си измисля лекарства и начини на лечение. Дори големият учен и естественик Плиний Стари дал такова определение за тях — „без скрупули, в търсене на слава с незаконни способи, шарлатани, коварен и неудържим род“…