Камила Лекберг
Прокоба (97)

Откакто се помнеше, на Мартин все му прилошаваше в кола. Този път обаче се опита да прочете част от дневника на Лилемур, докато пътуваха към Лунд.

— Кой е този човек, за когото пише, че й се струва познат? — недоумяваше Мартин.

Продължи да чете, надявайки се нещо в текста да му подскаже отговора.

— Не става ясно — отвърна Патрик: беше прочел копието, преди да тръгнат. — Тя дори не е сигурна къде и дали изобщо го е виждала.

— Но го описва като зловещ тип. — Мартин посочи пасаж от текста. — Явно смъртта й не е никак случайна.

— Склонен съм да се съглася с теб. — Патрик увеличи скоростта, за да изпревари камиона отпред. — Обаче в дневника не открих никаква конкретна информация за този човек. Може да е бил всеки: местен, участник в предаването, член на телевизионния екип… Знаем само, че е мъж. — Патрик забеляза как Мартин започна да диша дълбоко. — Как си? Да не ти прилоша?

Бърз поглед към колегата му беше достатъчен да потвърди предположението му. Червените лунички изпъкваха силно върху мъртвешки бледото лице на Мартин, а гръдният му кош се повдигаше бурно.

— Да отворя ли прозореца? — попита обезпокоен Патрик.

От една страна, съчувстваше на Мартин, но от друга, нямаше желание да пътува до Лунд в оповръщана кола. Мартин кимна и Патрик свали прозореца от неговата страна. Мартин се облегна на рамката и жадно вдиша. Уви, въздухът бе напоен с изгорели газове и не облекчи ефективно неразположението му.

Няколко часа по-късно пристигнаха пред управлението в Лунд. Краката им се бяха схванали, а гърбовете ги боляха. Спряха само веднъж, за да се поразтъпчат и да посетят тоалетната, защото нямаха търпение да се срещнат с комисар Шел Сандберг. Той слезе да ги посрещне. Според графика тази събота комисарят не беше дежурен, но след телефонния разговор с Патрик веднага се съгласи да се отбие в участъка.

— Добре ли пътувахте? — осведоми се Шел Сандберг и тръгна напред с пъргави стъпки.

Беше дребен — около метър и шейсет, предположи Патрик — но компенсираше ръста си с удивителна енергичност. Докато говореше, цялото му тяло се движеше и той жестикулираше бурно. И Мартин, и Патрик се затрудняваха да смогнат на темпа му. Този своеобразен „бегом-марш“ ги отведе до стая за кафе. Шел позволи на Патрик и Мартин да влязат преди него.

— Предпочитам да поговорим тук, отколкото в кабинета ми — поясни той и посочи маса, отрупана с папки. Върху най-горната пишеше „Бьорие Кнюдсен“ — името на третата жертва или на втората — ако се следва хронологията на събитията.

Седнаха и Шел плъзна купчина папки към Патрик.

— Вчера прегледах всички материали. След като получихме запитването от Танумсхеде, погледнах на обстоятелствата по случая от съвсем различен ъгъл. — Той поклати глава със съжаление, сякаш за да се извини.

— Преди шест години не заподозряхте ли, че в случая има нещо съмнително? — попита Патрик съвсем деликатно, за да не прозвучи въпроса му обвинително.

Шел пак поклати глава. Мустаците му подскочиха комично.

— Не. Честно казано, не открихме нищо съмнително. Все пак смъртта на алкохолик като Бьорие не изненада никого. Няколко пъти той беше на крачка да умре от алкохолно отравяне и се спаси на косъм. Затова предположихме, че… Допуснахме грешка — призна той и разпери ръце с болезнена гримаса.

— Предвид обстоятелствата грешката ви е била съвсем обяснима — успокои го Патрик. — Ние също първоначално взехме убийството на Марит Каспершен за нещастен случай.

Шел видимо се почувства облекчен от това признание на колегата си.

— Коя част от запитването ни ви накара да се сетите точно за този случай? — попита Мартин, като се опитваше да не се взира в мустаците на комисаря.

Мартин още беше блед заради пътуването и лапна няколко бисквити, за да облекчи неразположението си. Обикновено му трябваха два-три часа, докато се съвземе.

Шел не отговори, а започна да прехвърля папките. Явно знаеше какво търси. Извади една папка, отвори я и я сложи пред Патрик и Мартин.

— Погледнете. Това са снимките от мястото, където открихме тялото на Бьорие. Трупът беше престоял повече от седмица в апартамента и гледката не е никак приятна — предупреди ги той. — Съседите са усетили, че нещо се е случило, чак когато започнало да мирише.

Мартин и Патрик се убедиха, че Шел изобщо не преувеличава: снимките наистина бяха потресаващи. Вниманието им обаче привлече нещо в ръката на Бьорие, което напомняше смачкан лист хартия. На една от снимките видяха листа, изгладен и в едър план. Оказа се страница от „Хензел и Гретел“. Мартин и Патрик се спогледаха, а Шел кимна:

— Стори ни се прекалено странно, за да го сметнем за случайно съвпадение. Сетих се, че и тогава ми направи впечатление, че в ръката си Бьорие държи страница от детска книжка, защото той няма деца.

— Запазихте ли листа? — Патрик притаи дъх и усети как цялото му тяло се напрегна в очакване на отговора.

С усмивка Шел посегна към найлонов джоб, който досега стоеше върху седалката на съседния стол.

— Да — благодарение на комбинация от късмет и професионализъм.

Патрик пое джоба като реликва и го огледа с благоговение. После го подаде на Мартин, който също гледаше листа с възторг.

— Как е починал Бьорие и какви наранявания са открити по тялото му? — попита Патрик, опитвайки се да разгледа по-отблизо снимките на трупа.

Около устните на мъртвеца се забелязваше леко посиняване, но понеже тялото вече бе започнало да се разлага, не можеше да се определи със сигурност на какво се дължат тъмните петна. Патрик усети как стомахът му се обърна.

— Уви, не сме описали подробно травмите. Както казах, открихме го прекалено късно, а освен това Бьорие винаги беше или насинен, или с нещо счупено, та се питам дали щяхме да започнем разследване, дори да… — Гласът му притихна.

Патрик го разбра, макар комисарят да не довърши изречението си. Бьорие е бил пияница, който често попада в побоища, и никой не се е изненадал, че са го намерили мъртъв в жилището му. За разследване — да не говорим. От дистанцията на времето се виждаше, че са сбъркали, но винаги е лесно да размахваш поучително показалец след свършен факт.

— В организма му е открито голямо количество алкохол, нали?

Шел кимна и мустаците му пак подскочиха.

— Точно така. Но дори този факт… Наистина съдебно-химичната експертиза показа висока концентрация на етанол в кръвта на Бьорие. Патологът заключи, че леталният изход се дължи на интоксикация в резултат от рязко понижения толеранс на организма към алкохола вследствие от дългогодишна злоупотреба със спиртни напитки.

— Бьорие има ли роднини, с които бихме могли да поговорим?

— Не, няма никого. Ние, полицаите, и приятелите му по чашка бяхме единствените, които поддържахме контакти с него. Да не забравяме и побратимите му от дранголника.

— За какво е лежал?

— О, за каквото ви хрумне: побой, заплахи, шофиране в нетрезво състояние, причиняване на смърт по непредпазливост, влизане с взлом… В най-горната папка ще откриете списък с присъдите и годините, когато ги е излежавал.

— Може ли да взема папката? — попита Патрик и вдигна палци.

— Да, точно това беше и моята идея. Непременно се обадете, ако ви потрябва още информация. Ще се постарая да поразпитаме наоколо. Може да изскочи още нещо.

— Ще ви бъдем много признателни. — Патрик стана, след него и Мартин.

На излизане от управлението отново им се наложи да подтичват след пъргавия комисар. Краката му се движеха със скоростта на барабанни палки.

— Днес ли си тръгвате от Лунд? — попита Шел на вратата.

— Не, отседнахме в хотел, за да прегледаме на спокойствие материалите по случая „Бьорие“. Утре поемаме към следващата дестинация.

— Нюшопинг, нали? — Изведнъж Шел стана много сериозен. — Убийците рядко действат в толкова широк периметър.

— Така е — потвърди Патрик. — Действително е така.