Камила Лекберг
Прокоба (72)

— Научи ли нещо интересно от Педерсен? — попита Мартин и се приготви да записва, докато Патрик накратко му предаде новата информация. — Това с кучешките косми е направо невероятно! Най-после конкретна следа! — Той продължи да слуша. — Порезни рани? Да, разбрах ти мисълта. Така един определен човек попадна сериозно в полезрението ни… Нов разпит? Абсолютно. Ще взема Хана и ще отидем да я доведем. Няма проблем. Добре, чао.

Мартин затвори и постоя мълчаливо. После стана и тръгна да търси Хана. За половин час двамата отидоха с колата до супермаркета, където работеше Йона, и я доведоха в управлението за разпит.

— И така, Йона. С теб вече разговаряхме за фаталната петъчна вечер. Искаш ли да добавиш нещо?

С крайчеца на окото си Мартин забеляза как Хана прикова настойчив поглед в свидетелката. Колежката му умееше да гледа смразяващо строго и дори на Мартин му идеше да си признае за всичките си прегрешения. Надяваше се Хана да въздейства така и на Йона. Участничката обаче заби очи в масата и промърмори нещо неразбираемо.

— Какво каза, Йона? Говори по-силно, ако обичаш. Не те чуваме! — подкани я Хана.

Повелителният тон накара Йона да вдигне очи. Гласът на Хана не търпеше възражения.

— Казах ви всичко, което знам — отвърна Йона тихо, но ясно.

— Съмнявам се. — Гласът на Хана разпори въздуха, както ножчетата на Йона — кожата й. — Според мен премълчаваш най-важното!

— Не разбирам за какво говорите.

По навик Йона подръпна нервно ръкавите си. Мартин забеляза белезите под пуловера й и потръпна. Не разбираше как е възможно човек сам да си причинява такава болка.

— Не ни лъжи! — Хана повиши глас и Мартин се сепна. Каква жена! — Знаем, че не ни казваш истината, Йона — продължи Хана с коварно снижен глас. — Разполагаме с доказателства. Не пропускай шанса си да ни разкажеш какво точно се случи.

По лицето на Йона премина сянка на колебание. Пръстите й нервно усукваха широкия пуловер. След известно двоумение тя все пак заяви:

— Не разбирам за какво говорите.

— Стига глупости! — Ръката на Хана се стовари върху масата. — Знаем, че ти си я порязала.

Йона инстинктивно потърси с поглед Мартин, а той отбеляза със спокоен глас:

— Ако си скрила нещо, сега е моментът да го кажеш. Рано или късно истината излиза наяве, а в твоя полза е лично да ни обясниш какво се случи.

— Но аз… — Йона погледна боязливо Мартин и изведнъж съпротивата й се сломи. — Порязах я с бръснарско ножче, преди да избяга — тихо призна тя.

— Защо го направи? — попита Мартин и с поглед я окуражи да обясни всичко.

— Ами… не знам. Падна ми пердето, защото беше наговорила пълни глупости за мен; че съм си режела ръцете и така нататък. Затова исках да я накарам да разбере какво е усещането. — Йона гледаше ту Мартин, ту Хана. — Сама не разбирам защо… По принцип не изпадам в такива гневни пристъпи, но онази вечер пих доста и…

Тя млъкна и заби поглед в масата. От цялата й свита фигура лъхаше тъга и Мартин едва устоя на порива да я прегърне и утеши. Все пак си даде сметка, че я разпитва по подозрение в убийство и ако изведнъж започне да я прегръща, ще изпрати, меко казано, погрешни послания. Мартин гледаше крадешком Хана. По изопнатото й враждебно лице нямаше и следа от съчувствие към свидетелката.

— Какво стана после? — попита сурово тя.

— После дойдохте вие. Разговаряхте с другите участници, а вие — тя най-после погледна Хана — разпитахте Барби.

— Забеляза ли да й тече кръв? — попита Мартин колежката си.

Хана се замисли, но бавно поклати глава.

— Честно да си призная, не. Беше тъмно, а и тя бе обгърнала тялото си с ръце, та не видях нищо. После избяга.

— Има ли друго, което досега си премълчавала? — меко попита Мартин и Йона му благодари с покорен поглед.

— Не. Кълна се — поклати категорично глава тя и дългата й коса падна върху лицето й.

Вдигна ръка, за да я отмахне, и оголи мрежа от порезни рани по кожата си. Мартин се стъписа. Колко ли болка си бе причинило това момиче! Мартин изтръпваше дори пред необходимостта да дръпне парче лейкопласт от ръката си, а мисълта да пореже собствената си плът го ужасяваше до мозъка на костите.

Той погледна въпросително Хана, тя кимна леко и Мартин събра книжата пред себе си.

— Вероятно ще се наложи пак да говорим с теб, Йона. Едва ли е нужно да ти казвам колко недопустимо е да укриваш важна информация от полицията, особено когато става въпрос за разследване на убийство. Разчитаме, че ако се сетиш за още нещо, веднага ще се свържеш с нас.

Йона кимна.

— Сега може ли да си тръгвам?

— Да. Ще те изпратя.

На излизане от стаята Мартин се обърна. Хана прибираше диктофона. Гневното изражение не бе слязло от лицето й.