Камила Лекберг
Прокоба (71)

— Ерика, следобед трябва да отскоча до Гьотеборг и довечера ще закъснея малко. Ще си дойда към осем.

Докато говореше със съпругата си, Патрик чуваше как дъщеричката им бърбори нещо. Изведнъж усети неистово желание да се прибере вкъщи. Би дал всичко, ако можеше просто да зареже работните си задължения и да поиграе с Мая. През последните месеци той се привърза силно и към племенниците си Ема и Ейдриън и му се искаше да прекарва повече време и с тях. Освен това се чувстваше виновен, задето остави Ерика сама да организира сватбата им, но Патрик нямаше друг избор. Разследването се намираше в много интензивен етап и изискваше цялата му енергия.

Изпълнен с гореща благодарност към Ерика за разбирането, с което посрещаше ангажиментите му, Патрик се качи в колата. Преди да тръгне от управлението, се поколеба дали да не вземе Мартин, но му се стори излишно двама души да ходят при Педерсен, а и след усилената работа през последните дни Мартин заслужаваше да се прибере по-рано при Пиа. Патрик включи колата на скорост и тъкмо да потегли, телефонът му звънна.

— Ало? — каза той с леко раздразнение, защото очакваше поредния напорист журналист, но след като жената му се представи, съжали за заядливия си тон: — Здравейте, Шещин.

Патрик изгаси двигателя. Угризенията, които го мъчеха от седмица, го връхлетяха с пълна сила. През последните дни пренебрегваше разследването по случая „Марит“, за да му остава повече време за убийството на Лилемур. Не го правеше нарочно, просто така се получи заради силния медиен натиск. С гузна гримаса Патрик изслуша Шещин.

— Все още… не сме стигнали дотам.

— Напоследък ви се събра и друга работа.

— Не мислете, че сме занемарили случая на Марит.

Лицето му отново се сгърчи. Отвращаваше се от лъжите си. Ала можеше единствено да се опита да навакса изгубеното време. Затвори и остана замислен. После набра номер, свързаха го и в продължение на пет минути разговаря с човек, който звучеше силно объркан от съобщението на Патрик. След разговора Патрик потегли за Гьотеборг в по-ведро настроение.

Два часа по-късно спря пред съдебномедицинския институт в града. Бързо откри кабинета на Педерсен и внимателно почука. Обикновено комуникираха по факс или телефон, но този път Педерсен настоя някой от управлението в Танумсхеде да вземе резултатите лично. Патрик подозираше, че поради засиления медиен интерес шефовете са решили да не оставят нищо на случайността.

— Здравей! Отдавна не сме се виждали — поздрави Педерсен, стана и му подаде ръка.

— Да, от последната ни среща мина доста време. Иначе се чуваме доста често — за съжаление, ако ми позволиш да добавя…

Патрик седна в стола за посетители срещу внушителното бюро на съдебния лекар.

— Прав си. Рядко нося добри новини — съгласи се Педерсен.

— Добри — не, но затова пък важни.

Педерсен му се усмихна. Беше висок едър мъж с благ характер — в контраст с жестокостта, с която го сблъскваше професията му. Очилата му бяха неизменно смъкнати върху носа, а прошарената му коса стърчеше на всички страни и който не го познаваше, лесно би го помислил за разсеян и небрежен, докато всъщност едва ли съществуваше по-подреден човек от Педерсен. Книжата върху бюрото му стояха разпределени в спретнати купчини, а папките върху рафтовете бяха старателно надписани. Педерсен изпипваше всичко до последната подробност.

Извади купчина листове и ги прехвърли. После вдигна глава:

— Момичето без съмнение е починало вследствие от удушаване. Виждат се ясни фрактури на подезичната кост и на горния рог на щитовидния хрущял. Не личат странгулационни бразди. Забелязват се само кръвонасядания от двете страни на шията, които ясно свидетелстват за механична асфиксия.

Той показа на Патрик снимка и му посочи за кои наранявания говори.

— Тоест казваш ми, че убиецът е удушил Лилемур не с примка, а с голи ръце, така ли?

— Точно така — потвърди сухо Педерсен.

Патологът винаги изпитваше силно съчувствие към жертвите, които се озоваваха върху масата му, но се стараеше да не го показва.

— Заключението ми, че е починала от удушаване, се потвърждава и от наличието на петехии — точковидни кръвоизливи — в конюнктивата и по кожата около очите.

— Изисква ли се голяма физическа сила, за да удушиш някого по този начин? — Патрик напразно се мъчеше да не поглежда към синкавобледото лице на Лилемур.

— Повече, отколкото предполагаш. За да удушиш човек, е нужно продължително и силно притискане на шията му. Ала в този случай… — Педерсен се задави и се обърна настрана за секунда, — … в този случай работата на извършителя е била далеч по-лесна.

— Защо? — Патрик се наведе напред.

Педерсен разлисти книжата пред себе си, за да намери каквото му трябва.

— Ето… В организма й открихме следи от приспивателно. Най-вероятно първо е била упоена, а после — удушена.

— По дяволите! — изруга Патрик и пак погледна снимката на Лилемур. — Можеш ли да разбереш под каква форма е погълнала приспивателното? Имам предвид: било ли е смесено с течност?

— Съдържанието на стомаха й прилича на дяволски коктейл — поклати глава Педерсен. — Нямам представа какво точно е пила, но със сигурност е употребила голямо количество алкохол. Непосредствено преди смъртта си тази млада жена се е намирала в тежка степен на алкохолно опиянение.

— И ние така разбрахме от разказите на очевидци. Според теб възможно ли е някой да е сипал приспивателното в питието й?

— Не мога да кажа със сигурност — разпери ръце патологът. — Напълно възможно е.

— Значи първо е била упоена, а после — удушена. Откри ли нещо друго?

Педерсен отново прегледа записките си.

— Да, има и следи от удари по тялото, а на едната й буза открих подкожен кръвоизлив и охлузване като от силен шамар.

— Заключението ти отговаря на случилото се през онази вечер — потвърди мрачно Патрик.

— По китките й имаше следи от порезни рани. По всички личи, че са предизвикали обилно кървене.

— Порезни рани ли?

Не ги забеляза в камиона за смет, но всъщност тогава той така и не се осмели да огледа щателно трупа. Инстинктивно отново отвърна очи. Ето че сега получаваше интересна информация.

— Какво ще ми кажеш за тези рани?

— Малко. — Педерсен разроши още косата си с ръка и на Патрик му се стори, че вижда самия себе си. — По разположението им съдя, че си ги е причинила сама. Сред младите момичета самонараняването е доста популярно.

Изведнъж Патрик си спомни за раните по ръцете на Йона. Забеляза ги, докато я разпитваха. Разрезите стигаха чак до лактите. В ума му се зароди предположение, но щеше да се заеме с него по-късно.

— Можеш ли да определиш в колко часа е настъпила смъртта? — попита Патрик.

— Както знаеш, не се занимавам с точна наука, но температурата на тялото й, когато сте я открили, показва, че е починала през нощта. По моя преценка между три и четири часа̀.

— Ясно — кимна замислено Патрик.

По време на разговора с Педерсен не си направи труда да си води бележки, защото знаеше, че ще получи копие от доклада му.

— Нещо друго? — попита той със зле прикрита надежда.

През последната седмица действаха на сляпо и разследването не бе помръднало и на йота, затова Патрик бе готов да се хване за всяка дреболия като удавник за сламка.

— Открихме косми в ръката й. Предполагам, че извършителят я е съблякъл, за да заличи евентуални следи, но не е забелязал, че тя е сграбчила нещо.

— И откъде знаеш, че космите не са се полепили по ръката й, докато е лежала в кофата за смет?

— От начина, по който ги стискаше в ръката си.

— Така ли? — Нетърпението обля Патрик като гореща вълна. По интонацията на Педерсен личеше, че тази следа вероятно най-после ще ги отведе малко по-близо до убиеца. — И какви са тези косми?

— От кучешка козина. По-точно от испанска острокосместа хрътка — според експертизата на държавната криминално-техническа лаборатория.

Той постави пред Патрик документа от Линшопинг и листът милостиво закри снимката на Лилемур.

— Може ли да се разбере точно от кое куче са космите?

— И да, и не — отвърна Педерсен и поклати глава със съжаление. — Кучешката ДНК е специфична и разпознаваема като човешката. Но точно като при човека, за да се извлече ДНК профил от наличен биологичен материал, е необходимо да бъде запазен косменият фоликул, а в космите, падащи от козината на кучето, обикновено няма фоликули. От друга страна обаче, трябва да изтъкна и един сериозен факт в наша полза: испанската острокосместа хрътка е рядко срещана порода. В цяла Швеция има само около двеста екземпляра.

— Ти и от кинология ли разбираш? — изуми се Патрик. — И преди знаех, че патолозите притежават широки познания, но чак пък толкова…

— Да, след като започнаха да излъчват „От местопрестъплението“, ни се разнесе славата на компетентни във всички области. Но ще трябва да те разочаровам. Запознат съм с тази порода, по простата причина че моят тъст по една или друга случайност отглежда две такива хрътки. При всяка наша среща ми разказва надълго и нашироко за особеностите на питомците си.

— Звучи ми познато. Родителите на Ерика, за жалост, починаха при автомобилна катастрофа преди няколко години. Бащата на бившата ми съпруга обаче можеше да говори часове наред за автомобили.

— Да, роднините често имат разни странности, но сигурно и ние не сме стока — засмя се Педерсен и после пак стана сериозен. — Ако имаш въпроси за кучешките косми, обърни се направо към държавната криминално-техническа лаборатория в Линшопинг. Казах ти всичко, което са ми изпратили. Ще ти дам копие от заключението им.

— Чудесно. Имам само един въпрос. Открил ли си следи от сексуално посегателство върху тялото на Лилемур?

— Не — поклати глава Педерсен. — Това обаче не означава, че убийството й няма сексуален характер. Просто не съществуват видими белези от сексуално насилие.

— Благодаря.

Патрик стана.

— Как върви разследването по другия случай? — попита неочаквано Педерсен и Патрик се отпусна пак върху стола.

Гузната му съвест се изписа върху физиономията му.

— За жалост… остана малко на заден план — мрачно призна той. — Откакто открихме тялото на Лилемур, журналисти и началници не спират да ни звънят и да ни засипват с въпроси докъде сме стигнали с разследването и… За малко изоставихме случая „Марит Каспершен“. Но възнамерявам да се заема с разследването с нови сили.

— Трябва незабавно да заловите злосторника, който го е извършил. За пръв път виждам такова зверство. Само психопат е способен да убие някого по толкова жесток начин.

— Знам, знам — унило отвърна Патрик.

Сети се колко безнадеждно и отчаяно звучеше гласът на Шещин по телефона. Не можеше да си прости, задето изостави разследването.

— Смятам да пренаредя работните си приоритети. Още днес се надявам да получа някои отговори.

Той стана, пое книжата от Педерсен и му стисна ръката. Излезе от сградата, качи се в колата и пое към мястото, където се надяваше да получи отговори. Или поне материал за нови въпроси.