Камила Лекберг
Прокоба (39)

На тръгване от службата Мелберг спря пред кабинета на Хедстрьом. И Патрик, и Мартин бяха вътре. Изглеждаха много заети. Мартин преглеждаше разпръснатите по цялото бюро книжа и записваше нещо в бележника си, а Патрик говореше по телефона, стиснал слушалката между ухото и рамото си, за да останат ръцете му свободни и да може да рови из документацията. За миг Мелберг се поколеба дали да не влезе и да попита с какво се занимават толкова усилено. Но като се позамисли, се отказа. Чакаха го по-важни задължения. Например да се прибере и да се приготви за срещата с Росмари. Беше запазил маса за седем в „Странноприемницата“. С други думи, разполагаше с два часа да се приведе в що-годе представителен вид.

Макар да живееше наблизо, докато стигне до вкъщи, се запъхтя. Колкото и да не му се щеше да си признае, не се намираше в добра физическа форма. Влизайки в жилището си, огледа обстановката с очите на външен човек. Дори Мелберг осъзнаваше, че апартаментът му се намира в незадоволително състояние. Ако ще кани дамата на питие след вечерята, трябва незабавно да поразтреби. И тялото, и умът му се съпротивляваха срещу тази идея, но от друга страна, кога ще намери по-силен стимул да внесе малко ред в дома си? Удивително: в момента за него най-важно бе да направи добро впечатление на Росмари.

След като се труди в продължение на час, се отпусна запъхтян на дивана. Дори изтупа декоративните възглавници — за пръв път, откакто ги купи. Просветна му защо чистеше жилището си толкова рядко: костваше му огромни усилия. Ала оглеждайки резултата от свършената работа, не без задоволство забеляза, че апартаментът му изглежда преобразен. Мелберг си даде сметка колко хубави мебели е наследил от родителите си. След като избърса полепналия по тях прах, лъскавото им покритие светна. Проветри стаите и прогони натрапчивата миризма на чинии, престояли немити няколко дни, и на неизхвърлени отпадъци. Мивката, обикновено окупирана от мръсни съдове, също заблестя под лъчите на пролетното слънце. Е, вече може спокойно да покани жена в дома си.

Погледна часовника си и скочи от дивана. До срещата оставаше едва час, а той лепнеше от пот и прах. Налагаше се да действа бързо и ефективно. Извади дрехите, които възнамеряваше да облече тази вечер. За негово съжаление, гардеробът не му предлагаше голям избор. При по-внимателен оглед се оказа, че повечето му ризи и панталони са — кои повече, кои по-малко — покрити с петна и отдавна не са виждали ютия. Накрая по метода на изключването Мелберг се спря на риза с бели и сини райета, черен панталон и червена вратовръзка с щампа на патока Доналд. Вратовръзката му се стори много оригинална и стилна. Червеното отиваше на тена му, ако не звучеше твърде нескромно. Уви, панталонът беше измачкан и Мелберг се зачуди как да разреши проблема. Претърси целия апартамент, но на ютията сякаш й бяха поникнали крака. Изведнъж погледът му се спря върху дивана и го осени гениална идея. Ловко извади възглавниците за сядане, разгъна панталона върху равната повърхност и го разглади с ръце, за да няма никакви гънки. Е, под възглавниците не беше съвсем чисто, но реши после да мисли какво ще прави. Все ще изтупа трохичките и прашинките, които евентуално ще полепнат по панталона. Отново подреди възглавниците отгоре и седна върху тях за пет минути. Отиде да си вземе душ и като излезе от банята, поседя върху панталона още пет минути. „Ще стане като току-що изгладен — обнадежди се той. — Добре че не съм като онези ергени, дето са напълно нескопосни — установи със задоволство. — Умея да се справям с домашните затруднения.“