Камила Лекберг
Прокоба (116)

Всеки път, когато се прибираше в Италия, роднини и приятели му задаваха един и същ въпрос: как е възможно да се чувства добре в студения Скандинавски север? Не намира ли шведите прекалено особени? Италианците си ги представяха като самотни хора, които нямат с кого да разговарят, пият като смоци и после се търкалят под масата. Защо Силвио иска да живее в такава среда?

Свещеникът обикновено отпиваше червено вино от чашата си, плъзваше поглед над маслиновите горички на брат си и отговаряше:

— Шведите имат нужда от мен.

Всъщност точно така се чувстваше. Преди близо трийсет години замина за Швеция като на приключение. Предложиха му работа в католическа енория в Стокхолм. Удаде му се възможност най-после да посети страна, която винаги го бе привличала с мистичността и екзотичността си. В действителност Швеция не му се стори толкова странна, колкото бе очаквал. През първата си зима там непрекъснато трепереше от студ. После се научи, че през януари е задължително да се навлечеш с три ката дрехи. И все пак се влюби от пръв поглед в светлината, в храната, в хладната обвивка и силно емоционалната душевност на шведите. Силвио се научи да цени и разбира дребните жестове, оскъдните коментари, тихата дружелюбност на русите северняци. Последното всъщност не се оказа съвсем вярно: стъпвайки на шведска земя, свещеникът разбра, че далеч не всички скандинавци са руси и синеоки.

И така, той реши да остане там. След като десет години работи в стокхолмска енория, удаде му се възможност да ръководи собствена енория в Нюшопинг. С годините в говора му се прокрадна и сьормландски диалект и Силвио не пропускаше случай да иронизира забавния си акцент, защото шведите много рядко се смееха. Навярно повечето хора не свързваха католицизма с радост и веселие, но за свещеника религията представляваше именно това. Каква е любовта към Бог, ако не пропита от светлина и радост?

В началото Елса се изненада от реакцията му. Очакваше свещеникът да й даде камшик и власеница, за да се покае, но я посрещна духовник с топла ръка и благ поглед. Говориха много за терзанията й, за вината й, за потребността й от наказание. През годините отец Манчини я преведе през всички обяснения на понятието „вина“ и „покаяние“. За да получиш опрощение, трябва да се покаеш. Искрено. Елса се разкайваше горчиво за стореното: повече от трийсет и пет години не минаваше секунда, без да изпита разкаяние. Свещеникът й каза, че прекалено дълго е носела непосилното си бреме, и успя да облекчи товара върху душата й. Най-после Елса можеше да диша спокойно няколко години. До смъртта си.

Отец Манчини смръщи вежди. Откакто полицаите дойдоха да разговарят с него, непрекъснато размишляваше върху живота на Елса. Преди идването им — също, но въпросите им събудиха грамада от забравени чувства и спомени. Ала Силвио Манчини за нищо на света не би нарушил тайнството на изповедта. Доверието между свещеника и неговите духовни чеда е свещено. И въпреки това мислите бушуваха в главата. Прииска му се да наруши обета, с който Господ го обвързваше, но осъзнаваше, че не може да го направи.

Телефонът върху писалището му иззвъня. Силвио Манчини интуитивно се досети кой го търси и за какво. Вдигна слушалката с нетърпение и страх:

— Да, моля.

По лицето му се изписа лека усмивка: наистина се обаждаше полицаят от Танумсхеде. Свещеникът изслуша Патрик Хедстрьом и поклати глава:

— За жалост, дългът не ми позволява да ви разкрия какво ми довери Елса.

— Знам.

Сърцето се разблъска лудешки в гърдите на отец Манчини. За миг му се стори, че вижда Елса в стола пред себе си: Елса с изправената стойка, с късата побеляла коса и със слабото си тяло. Свещеникът напразно се бе опитвал да я подсили с макарони и сладкиши, но нищо не й се лепеше.

Сега Елса го гледаше с умиление.

— Ужасно съжалявам, господин Хедстрьом, но просто не мога да ви помогна. Ще трябва да откриете друг начин да…

Елса му кимна, сякаш го подканваше да говори. Нима искаше той да разкрие тайната й на полицията? Дори да му даваше разрешението си, дългът не му го позволяваше. Елса продължаваше да го гледа. В съзнанието на Силвио Манчини се пробуди идея:

— Нямам право да ви разкривам какво е споделила с мен Елса, но мога да ви кажа нещо, което всички в енорията знаят: тя беше родом от вашия край. От Удевала.

Елса му се усмихна и изчезна. Отец Манчини знаеше, че образът й беше продукт на въображението му, но въпреки това се почувства щастлив, че я е видял.

Остави слушалката. Изпита спокойствие. Не изневери на божественото си призвание и същевременно остана верен на Елса. Останалото зависеше от полицията.