Камила Лекберг
Прокоба (19)

Доброто засенчи лошото. Или не? Понякога, когато се мяташе в леглото нощем, измъчван от кошмари, той се чувстваше разколебан. Ала после, на дневната светлина, изведнъж добиваше увереността, че доброто е надделяло. Лошото остана като сенки, които дебнат в ъглите, но не смеят да покажат противните си лица. Ето това го устройваше.

И двамата я обичаха. Безкрайно. Ала вероятно той я бе обичал повече. Или тя — него. Помежду им имаше нещо специално. Никой не можеше да ги раздели. Грозното и мръсното се стичаха от тях, неспособни да намерят къде да се закачат.

Сестра му наблюдаваше любовта им без завист. Знаеше, че е свидетел на нещо неповторимо, с което дори няма смисъл да се състезава. И те я приобщиха. Обгърнаха я с любовта си, позволиха й и тя да стане част от обичта им. Нямаше основания да завижда. На малцина бе дадено да се доближат до такава любов.

Тя започна да стеснява света им именно защото ги обичаше повече от всичко. И те й позволиха, дори й бяха признателни. Защо са им други хора? Защо да се сблъскват със заплахите, които дебнат навън? Поне тя така твърдеше. Пък и той няма да оцелее — така казваше тя. Нали е безнадеждно непохватен. Непрекъснато изпуска предмети, събаря ги или ги чупи. Ако ги пусне да излязат навън, ще ги сполетят ужасни неща. Неудачниците не се справят. Но го казваше с такава любов. „Моят неудачник. Миличкото то!“

Любовта й му стигаше. Достатъчна бе и за сестра му. Поне в повечето случаи.