Камила Лекберг
Прокоба (64)

Аромат на сол. И вода. Крясъци на птици в небето и синева, докъдето погледът му стига. Усещането за лодка, която се люлее под краката ти. Усещането за промяна, за някой, който изчезва. Суровост и острота заменят топлината и мекотата. Спомен за ръце, които го прегръщат, а от тях се носи остра, неприятна миризма, пропила се в дрехите и в кожата на жената. Най-силно обаче миришеше от устата й. Но той не си спомняше коя е тя. И не знаеше защо се опитва да си спомни. През нощта сякаш бе сънувал нещо. Нещо неприятно, но познато. Искаше да узнае повече за съня си.

И беше безсилен да спре напиращите въпроси. Не знаеше защо е такъв. Защо просто не приеме всичко като сестра си? По лицето й се изписваше силен страх, когато той задаваше въпроси. Искаше му се да може да ги преглътне. Но не можеше. Не и когато усещаше миризмата на солена вода и си спомняше за вятъра в косите. И за мъжа, който вдигаше него и сестра му високо във въздуха, докато жената — онази с нежния глас, който после стана суров — стои до тях и ги гледа. Понякога, в спомените си, той я виждаше да се усмихва.

Но навярно тя му казваше истината. Тя — истинската, красивата, която ги обичаше. Навярно всичко е сън — кошмар, който тя ще замени с красиви, прекрасни сънища. Той не й противоречеше, но понякога усещаше как копнее за соленото. И за крясъците на птиците. Дори за суровия глас. Но това не смееше да го каже…