Камила Лекберг
Прокоба (138)

Сватбата на Патрик мина много приятно. Хубава храна, безплатен алкохол… Освен това Мелберг успя да впечатли гостите с уменията си на дансинга. Показа на новобранците как се танцува. Нито една от жените обаче не можеше да се закачи и на малкия пръст на Росмари. Тя му липсваше през цялото време, но Мелберг не можеше да я вземе със себе си, без да е предупредил Патрик. Затова се утешаваше с мисълта, че тази вечер ще наваксат пропуснатото. Мелберг отново експериментира в кухнята и остана доволен от резултата. Отново извади финия порцеланов сервиз и запали свещи. Очакваше с нетърпение вечерта, а идеята, хрумнала му, докато превеждаше парите в банката, му се струваше повече от брилянтна. Вероятно малко избързваше, но двамата с Росмари не бяха в първа младост. На тези години намериш ли любовта, няма за кога да се бавиш.

Мелберг внимателно обмисли как да й обясни празничната подредба на масата и специалното меню. Ще й каже, че иска да отбележат подобаващо покупката на общо жилище. Така ще приспи подозренията й. Беше решил да използва десерта — шоколадов мус — като скривалище за голямата изненада, която й бе подготвил: годежен пръстен. Купи го в петък и се канеше да й го поднесе заедно с въпроса, който никога не бе задавал на жена. Мелберг изгаряше от нетърпение да види физиономията й. Когато избираше пръстена, изобщо не гледаше цената: само най-доброто беше достойно за бъдещата му съпруга. Представяше си колко ще й хареса пръстенът.

Погледна часовника. Седем без пет. До идването й оставаха пет минути. Сети се, че трябва непременно да й извади ключ за жилището си. Не е редно годеницата му да звъни на вратата като гостенка.

В седем и половина Мелберг беше почти сигурен, че Росмари лежи мъртва в някоя канавка. Представи си как малката й червена кола се блъска право в камион или в един от онези чудовищни, но удивително популярни сред шофьорите джипове, които помитат всичко, изпречило се на пътя им. Дали да не се обади в болницата? Докато сновеше неспокойно от стая в стая, Мелберг изведнъж се сети да й звънне по мобилния телефон. Шляпна се по челото: защо не му хрумна по-рано? Въведе номера по памет, но се намръщи, защото операторът отсече: „Набрали сте несъществуващ номер“. Той опита отново. Сигурно е пропуснал някоя цифра. Операторът повтори същото. Странно. Ще звънне на сестра й да провери дали Росмари не се е забавила у тях. Неочаквано Мелберг се сети, че Росмари изобщо не му е казвала нито името, нито номера на сестра си, която по нейни думи живеела в Мункедал. Започна да го гложди съмнение. Той го прогони, отказа да го приеме, но изведнъж случилото се в банката тръгна на забавен каданс в ума му. Двеста хиляди. Преведе двеста хиляди на сметка в Испания, която Росмари му даде. Двеста хиляди. Пари, достатъчни за апартамент. Мелберг вече не смогваше да пъди надалеч подозренията си. Обади се на бюро „Справки“, продиктува името й и попита разполагат ли с неин телефонен номер или актуален адрес. Служителката на линия не откри абонат с такова име. Мелберг отчаяно се опита да си спомни дали бе виждал някакво доказателство, че Росмари се казва именно както се представя. Лична карта например. Горчивата истина беше, че той не знаеше как се казва, къде живее и коя е, ала бе превел двеста хиляди крони на нейна сметка в Испания.

С походката на сомнамбул Мелберг отиде до хладилника, извади нейната порция шоколадов мус и седна до празнично подредената маса. Бавно бръкна в чашата и извади пръстена. Подържа го с два пръста. После бавно го остави на масата и подсмърчайки, започна да яде муса.