Камила Лекберг
Прокоба (57)

Йоста въздъхна. С всяка следваща година ставаше все по-трудно и по-трудно да се мотивира. Дори ставането рано сутрин за работа изискваше повече енергия, отколкото той имаше, и за задачите в службата не му оставаха сили. Опиташе ли се да свърши нещо, невидими тежести увисваха на краката и ръцете му и изцеждаха всичката му жизнеспособност. Йоста не можеше да подхване нищо и дни наред отлагаше да свърши и най-лесната работа. Сам не разбираше как се стигна дотук. Положението се влоши с годините. След смъртта на Майбрит самотата започна да го разяжда отвътре и да изсмуква и малкото желание за работа, което му бе останало. Йоста никога не бе блестял като особено деен в професията си и не го криеше, но преди поне си вършеше задълженията и изпитваше известно удовлетворение. Нямаше деца, на които да завещае житейските си принципи, защото единственото им дете, момченце, почина само броени дни след раждането. Йоста изгуби мотивация да се прибира вечер в пустото си жилище, а през уикендите самотата го гнетеше непоносимо. Затова се бе посветил на голфа. Достатъчно ясно осъзнаваше, че голфът се е превърнал в мания за него. Ако можеше, би играл по двайсет и четири часа в денонощието. Но голфът не плащаше наема му и Йоста трябваше да работи до пенсионирането си. Очакваше този миг като избавление. Броеше дните.

Седна и се вторачи в компютърния екран. От съображения за сигурност не ползваха интернет и той се обади в бюро „Справки“, за да поиска имената на собствениците на къщата, пред която се намираше злополучната кофа. Йоста въздъхна. От самото начало не възлагаше почти никакви надежди на тази нишка, а сега го осведомиха, че собствениците на къщата всъщност живеят в Гьотеборг. Тези хора почти сигурно нямаха нищо общо с убийството. Убиецът просто бе избрал кофата пред тяхната вила за последен дом на жертвата си.

Мислите на Йоста отлетяха при момичето. Той работеше с нежелание, ала това не му пречеше да изпитва дълбока съпричастност към жертвите на престъпления. Съчувстваше и на тях, и на близките им и беше благодарен, задето не се наложи да вижда трупа. Когато след огледа срещна Мартин в коридора, младият колега още изглеждаше пребледнял.

Йоста чувстваше, че за четирийсет години професионален стаж е видял достатъчно мъртъвци и помнеше всеки от тях. Повечето бяха загинали при злополуки или се бяха самоубили. Убийствата бяха изключение, но всички смъртни случаи оставиха незаличима следа в паметта му и образите на покойниците се запечатаха в съзнанието му като върху филмова лента. Неведнъж именно на Йоста се падаше тежката задача да съобщи на близките трагичната вест. Сълзи, отчаяние, шок, ужас. Навярно пасивността му се дължеше на факта, че всеки смъртен случай, всяка човешка болка и несрета, с които се бе сблъскал за толкова години, бяха напълнили с горчилка чашата на живота му до ръба и вече нямаше място дори за капка. Това не извиняваше нежеланието му да работи, но поне го обясняваше донякъде.

С въздишка Йоста вдигна слушалката, за да се обади на собствениците на вилата и да ги осведоми, че в кофата им за смет е открит труп. Набра номера. Най-добре да приключи възможно по-скоро с неприятното задължение.