Камила Лекберг
Прокоба (87)

Мелберг хвърчеше из апартамента си като полудял. Сега му се струваше пълна идиотщина, че покани Росмари на вечеря, без да предвиди достатъчно време за подготовка. Но желанието му да я види надделя. Копнееше да чуе гласа й, да поговори с нея, да разбере как е минал денят й, за какво си е мислила. Затова й се обади и с изненада се чу как я попита иска ли да вечеря в дома му.

После изпадна в ужасна паника. В пет изхвърча от участъка и влезе право в супермаркета. Умът му съвсем блокира. Гледаше ли, гледаше рафтовете, но не му хрумваше нито една идея за вечеря. Предвид доста оскъдните му познания по готварско изкуство, това не беше особено учудващо. Инстинктът му за самосъхранение все пак му подсказваше да не рискува с рецепта — висш пилотаж в кулинарията, а да заложи на полуфабрикат. Той безпомощно сновеше между рафтовете с продукти и накрая любезната Мона, която работеше там, го попита какво търси. Мелберг веднага й призна пред каква дилема е изправен и тя спокойно го заведе до витрината с прясно месо. Посъветва го да приготви печено пиле, после му показа къде са картофената салата, зеленчуците и хлябът. За десерт му препоръча сладолед. Определено нямаше да предложи на Росмари гастрономичен шедьовър, но поне беше сигурен, че няма да се изложи с приготовлението на ястията. След като се прибра, в продължение на около час се опитва да възстанови подредбата в дома си, а после се зае да подрежда масата. Това се оказа по-сериозно предизвикателство, отколкото бе очаквал. С лепнещи ръце Мелберг гледаше гневно печеното пиле, което на свой ред се взираше ехидно в него — истински подвиг, като се има предвид, че отдавна се бе сбогувало с главата си.

— Как, по… — изруга той и дръпна едно крило.

Как да подреди храната така, че да изглежда апетитно? Това пиле се хлъзгаше като змиорка. Накрая му омръзна да се мъчи и откъсна по едно бутче и парче от гърдите за всеки от тях и ги подреди в две чинии. Стори му се достатъчно количество месо. Добави солидна порция картофена салата и се зае да реже домати и краставици. Това поне го умееше. Изсипа зеленчуците в поолющена пластмасова купа. Нямаше в какво друго да я сервира. А и възнамеряваше акцентът на вечерта да бъде виното. Отвори бутилка червено и я сложи на масата. За всеки случай държеше още две в хладилника. Нямаше никакво намерение да оставя нещата на случайността. „Tonight’s the night“^[1], помисли си Мелберг и си подсвирна със задоволство. Росмари със сигурност щеше да се впечатли от усилията му. Мелберг за пръв път през целия си живот полагаше толкова старание за жена.

Оставаше да се погрижи и за последния детайл: музиката. Колекцията му от аудиодискове беше повече от скромна, но избра албум на Синатра. Купил го бе от бензиностанция на добра цена. Сети се да запали и свещи, после отстъпи крачка назад да огледа творението си. Остана много, много доволен. Сега никой не можеше да го обвини, че не е романтичен.

Успя да си облече чиста риза и на вратата се позвъни. Мелберг си погледна часовника: Росмари подрани с десетина минути. Той трескаво започна да затъква ризата в панталона си.

— По дяволите! — изруга той, защото заметнатата на темето му коса падна на една страна, а Росмари отново натисна звънеца.

Мелберг хукна към банята и се опита набързо да оправи прическата си. С обиграни движения успя за нула време да закрие плешивината си. Погледна се в огледалото и установи, че изглежда много елегантен. Потвърди го възхищението в очите на Росмари, когато й отвори вратата. А колкото до Мелберг, дъхът му спря. Росмари беше облечена в яркочервен костюм, а на шията й блестеше дебела златна огърлица. Той пое палтото й и усети уханието на парфюм. Затвори сладостно очи. Как само го омайваше тази жена! Закачи палтото й с треперещи ръце и се принуди да вдиша дълбоко няколко пъти, за да не се държи като влюбен тийнейджър.

Докато вечеряха, разговорът течеше плавно. Пламъците на свещите играеха в очите й, докато Мелберг й разказваше истории от полицейската си практика, окуражен от възхищението в погледа й. След като изпиха две бутилки вино и приключиха с десерта, двамата се преместиха на дивана, за да пият кафе и коняк. Мелберг усещаше напрежението във въздуха и с всяка изминала секунда увереността му, че тази вечер нещата ще се случат, нарастваше. Погледът на Росмари означаваше само едно, но той не искаше да рискува и да избърза. Знаеше колко чувствителни са жените на тема точния момент. Но накрая не се стърпя, прикова поглед в проблясващите очи на Росмари, отпи голяма глътка от коняка и се хвърли с главата напред.

И наистина се случи… Струваше му се, че е умрял и е отишъл на небето. През нощта заспа с усмивка на уста и веднага се пренесе в красив сън с Росмари. За пръв път през живота си Мелберг се чувстваше щастлив в обятията на жена. Обърна се по гръб и започна да хърка. В тъмното до него Росмари се взираше в тавана. С щастлива усмивка на устните.