Камила Лекберг
Прокоба (13)

Тъжен, Дан подреждаше вещите на момичетата. Както обикновено, те оставиха стаите си в пълен безпорядък. Бащата знаеше, че трябва да бъде по-настоятелен, когато ги моли да разтребват, но времето с тях му беше по-ценно от всичко друго и не му се искаше да го пропилява в натяквания и караници. Осъзнаваше колко погрешен е подходът му и колко крайно необходимо е да поеме своя дял от отговорността за възпитанието им, вместо да стоварва всичко върху плещите на Пернила, но почивните дни минаваха толкова бързо, а годините летяха с главоломна скорост. Белинда вече навърши шестнайсет и можеше да я смята за голям човек, Малин стана на десет, а като гледаше колко бързо расте седемгодишната Лисен, бащата се плашеше, че ще пропусне най-важните години на децата си. Три години след развода вината притискаше гърдите му като тежък каменен къс. Ако не беше допуснал онази съдбовна грешка, сега нямаше да събира дрехите и играчките на момичетата в празна, глухо отекваща къща. А навярно допусна грешка, като реши да остане в дома им във Фалкелиден. Пернила се премести в Мункедал, за да е по-близо до роднините си. Но Дан държеше момичетата да не се разделят с тази къща. Затова работеше като вол, пестеше и се бореше ежедневно, та дъщерите му да се чувстват у дома си всеки втори уикенд, когато му идваха на гости. Ала разходите по къщата ставаха все по-непосилни и заплашваха да го разорят. До половин година трябваше да вземе решение. Отпусна се върху леглото на Малин и опря глава на дланите си.

Звъненето на телефона го изтръгна от мрачните му размисли. Пресегна се да го вземе.

— Да, моля. О, ти ли си, Ерика? Да, малко съм потиснат. Тази вечер изпратих момичетата. Да, да, знам, след седмица ще ги видя пак. Просто ми се струва цяла вечност. Е, на теб какво ти тежи?

Изслуша я много внимателно. Бръчката, която се бе врязала в челото му още преди да вдигне телефона, стана още по-дълбока.

— Толкова ли е зле? Ако мога да помогна с нещо, само кажи.

Ерика му обясни.

— Мда, защо не? — колебливо отвърна той. — Разбира се. Дали ще даде резултат? Добре, идвам веднага.

Дан затвори и поседя малко с дълбоко замислен вид. Съмняваше се в успеха на начинанието, но когато Ерика се обръщаше към него с молба за помощ, и през ум не му минаваше да откаже. Някога, преди години, двамата имаха връзка, но след раздялата си останаха добри приятели. Ерика му даваше кураж по време на развода с Пернила и Дан беше готов да направи за нея всичко, което тя поиска. Дори с Патрик се сближиха. Дан често им гостуваше.

Облече си връхната дреха и изкара колата от гаража. За няколко минути стигна в дома на Ерика.

Тя отвори още след първото почукване по вратата.

— Здрасти. Влизай — покани го и го прегърна.

— Здравей. Къде е Мая?

Той се огледа нетърпеливо за любимката си сред бебетата. Харесваше му да си мисли, че и той е много специален в очите на Мая.

— В момента спи. Съжалявам — засмя се Ерика. Знаеше, че малката чаровница отдавна си е извоювала по-голямо място от нея в сърцето на Дан.

— Е, ще трябва някак да приема, че този път няма да й подуша вратлето.

— Спокойно, очаквам скоро да се събуди. Влизай, влизай. Ана е горе в спалнята. — Ерика посочи горния етаж.

— Смяташ ли, че това действително е добра идея? — разтревожи се Дан. — Може да няма желание да ме вижда или дори да се ядоса.

— Само не ми казвай, че на голям мъжага като теб му се разтреперват мартинките пред гнева на дребна женица — пошегува се Ерика и вдигна очи към него. Той действително представляваше внушителна гледка. — Но не ми припомняй за пореден път как Мария ти казала, че с Долф Лундгрен си приличате като две капки вода. Все пак тя доскоро си мислеше, че И-Тайп е истинското име на Бу Мартин Ерик Ериксон, а не псевдоним, и на твое място не бих я цитирала, когато искам да звуча достоверно.

— Но много приличам на Долф, нали? — Дан зае превзета поза и се изсмя. — Май си права. Интересът ми към „кифлите“ май е на изживяване. Явно е трябвало време, за да ми омръзнат…

— Двамата с Патрик отдавна чакаме да си намериш приятелка, с която може да се води нормален разговор.

— Понеже хората във вашия дом са само и изключително на високо интелектуално ниво, така ли? В този ред на мисли — какво става с риалити предаването „Хотел «Рай»“? Твоите фаворити още ли са вътре? Кой ще стигне до финала? Като предан зрител разкажи ми какво се случва в тази висококултурна програма, която представлява сериозно предизвикателство за ученолюбивия ти ум. А Патрик ще ме осведоми как върви шведското футболно първенство. За да ги разбираш тези мачове, е нужно да владееш висша математика.

— Ха-ха-ха… Разбрах намека ти. — Ерика го тупна по ръката. — Хайде, качвай се горе да помагаш. Пък знае ли човек? Може и ти да свършиш нещо полезно.

— Патрик сигурен ли е в какво се забърква? Май ще трябва да го предупредя колко опасности крие намерението му да извърви с теб пътя до олтара.

Изкачил половината стълби, Дан говореше през рамо.

— Колко забавно! — изсумтя презрително Ерика. — По-живо!

Смехът заседна в гърлото му, когато изкачи и последните стъпала. Откакто Ана се пренесе с децата в къщата при Ерика и Патрик, Дан не я беше виждал. Като всички останали шведи и Дан проследи написаното във вестниците за станалата трагедия, но всеки път, когато ходеше на гости у Ерика, Ана се криеше. Ерика му довери, че сестра й почти не излиза от спалнята.

Дан почука внимателно на вратата. Никакъв отговор. Почука пак.

— Ана? Ехо? Дан съм. Може ли да вляза?

Мълчание. Дан постоя нерешително пред вратата. Ситуацията не беше никак по вкуса му, но обеща на Ерика да помогне и се чувстваше длъжен да вложи най-доброто от себе си. Пое си дълбоко въздух и отвори вратата. Ана лежеше на леглото. Беше будна. Взираше се в тавана с невиждащи очи и ръце, сключени върху корема. Дори не погледна Дан, когато той прекрачи прага. Дан седна на ръба на леглото. Ана не реагира.

— Как е положението? Как се чувстваш?

— Като ме гледаш, как се чувствам според теб? — отвърна Ана, без да отмества поглед от тавана.

— Не много добре. Ерика се тревожи за теб.

— Ерика винаги се тревожи за мен.

— Несъмнено си права — усмихна се Дан. — Ерика е истинска майка орлица, нали?

— Точно така — потвърди Ана и най-сетне погледна Дан.

— Но ти мисли доброто. Сега обаче е малко по-разтревожена от обикновено.

— Виждам — увери го Ана и от гърдите й се изтръгна мъчителна въздишка. — Но не знам как да се отърся от преживяното. Сякаш някой е изпил цялата ми енергия. Не усещам нищо. Абсолютно нищо. Не съм нито тъжна, нито весела. Изпаднала съм в пълна апатия.

— Говорила ли си с някого?

— За психолог ли питаш? Ерика непрекъснато ми дудне да потърся професионална помощ. Но не мога да обсъждам с напълно непознат човек проблемите си и случилото се с Лукас. Няма да го понеса.

— А как ти се струва… — Дан се поколеба и се размърда нервно на леглото, — … как ти се струва идеята да поговориш с мен? С теб не се познаваме толкова добре, но все пак не съм чужд човек.

Млъкна напрегнато в очакване на нейния отговор. Надяваше се Ана да приема предложението му. Слабичкото й телце и трескавият израз в очите й пробудиха у него инстинкта на защитник. Толкова приличаше на Ерика и въпреки това беше много различна. По-боязлива и ранима версия на Ерика.

— Ами… не знам — поколеба се Ана. — Не знам какво да кажа… откъде да започна…

— Като за начало може да се поразходим. Ако ти се говори, ще говорим. Ако не, просто ще повървим. Как ти се струва?

Дан усети колко загрижено и настойчиво прозвуча въпросът му.

Ана се надигна и седна в леглото. Поседя така — с гръб към Дан — и се изправи.

— Добре, да се поразходим. Но само толкова.

— Става — кимна Дан.

Тръгна пред нея по стълбата и хвърли поглед към кухнята, където Ерика тракаше с чинии и тенджери.

— Ще пообиколим квартала — извика Дан и с крайчеца на окото си видя как Ерика се постара да си придаде равнодушен вид, все едно ставащото е просто дреболия.

— Навън е хладничко. Най-добре се наметни с нещо топло — посъветва той Ана.

Тя го послуша, облече си сиво палто и уви голям бежов шал около врата си.

— Готова ли си? — попита той и осъзна, че се получи въпрос с подтекст.

— Мисля, че да — потвърди тихо Ана и го последва навън в слънчевия пролетен ден.