Камила Лекберг
Прокоба (11)

Хана влезе направо в новия си кабинет и започна да подрежда вещите си. Патрик продължи към хралупата на Мартин Мулин и почука внимателно на вратата.

— Влез.

Патрик влезе и се настани на стола пред бюрото на Мартин. Понеже работеха често заедно, всеки от тях бе свикнал да прекарва доста време в кабинета на другия.

— Чух, че сте правили оглед на пътнотранспортно произшествие. Има ли жертви?

— Да, водачът. В колата не е имало други пътници и злополуката е по вина на шофьора. Казва се Марит, държи магазин на търговската улица.

— По дяволите! — въздъхна Мартин. — Колко нелепа смърт! Да не би да е свила встрани заради преминаваща сърна?

Патрик се подвоуми.

— Криминалистите присъстваха на огледа. От техния доклад и от заключенията на съдебния лекар ще разберем какво точно се е случило. В купето вонеше на алкохол.

— По дяволите! — възкликна за втори път Мартин. — С други думи, шофирала е в нетрезво състояние. Не си спомням да сме я хващали с алкохол. Възможно е за пръв път да е седнала зад волана пияна или просто досега й се е разминавало.

— Мдааа — колебливо кимна Патрик. — Възможно е.

— Но? — подкани го Мартин и преплете пръсти на тила си. Червената му коса блестеше върху бялата кожа на дланите му. — По гласа ти усещам, че нещо те притеснява. Познавам те достатъчно добре: надушил си нещо гнило.

— Ох, и аз не знам. Не е нищо конкретно. Просто долавям нещо… гнило, но не мога да посоча какво.

— Интуицията ти рядко те е подвеждала — отбеляза разтревожен Мартин и се залюля на стола. — Но в актуалния случай е най-добре да изчакаме заключенията на експертите. Щом криминалистите и съдебните лекари огледат трупа, ще узнаем повече. Навярно ще открият обяснение за мистериозното ти усещане.

— Да, прав си — съгласи се Патрик и се почеса замислено по главата. — Но… не, прав си, няма смисъл да размишляваме, преди да знаем подробности. Сега ще се съсредоточим върху онова, което можем да направим, а именно: да уведомим близките на Марит за кончината й. Тя има ли семейство?

— Дъщеря в тийнейджърска възраст, доколкото знам — смръщи чело Мартин. — Самата Марит живее със своя приятелка. Доста се шушукаше около това съжителство…

— Ще трябва да отидем при приятелката й и да проверим.

Няколко минути по-късно почукаха на вратата на апартамента, където бе живяла Марит. Проверка в телефонния указател показа, че жилището й се намира на няколкостотин метра от полицейското управление. И Патрик, и Мартин едва си поемаха въздух. В полицейската работа това задължение се смяташе за най-омразно сред служителите. Едва когато чуха стъпки зад вратата, си дадоха сметка, че е съществувала голяма вероятност в този следобеден час да не заварят никого вкъщи.

Жената, която отвори, веднага разбра за какво са дошли. Пролича по бледия цвят, който плъзна по лицето й, и по отчаяно отпуснатите й рамене.

— Става въпрос за Марит, нали? Какво се е случило?

Гласът й трепереше, ала тя се отдръпна, та Патрик и Мартин да влязат в антрето.

— За жалост, носим лоши новини. Марит Каспершен е претърпяла пътна злополука без участие на други водачи и е… починала — съобщи с нисък глас Патрик.

Жената пред тях стоеше напълно неподвижно, все едно е замръзнала в тази поза и мозъкът й е престанал да изпраща сигнали до мускулите, защото е зает с обработването на току-що получената информация.

— Ще пийнете ли по чаша кафе? — попита накрая тя и тръгна към кухнята с насечените движения на робот, без да дочака отговора им.

— На кого да се обадим? — предложи услугите си Мартин, защото видя, че жената изпадна в шок.

С нервни движения прибираше зад ухото кестенявата си коса, подстригана на къса черта. Беше много слаба, облечена в дънки и плетен пуловер с типична усукана норвежка шарка и сребърни катарами.

Шещин поклати глава:

— Нямам други близки освен… освен Марит. И Софи, разбира се. Но тя е при баща си.

— Софи дъщерята на Марит ли е? — попита Патрик и поклати глава, когато Шещин въпросително вдигна картонена кутия с мляко, след като наля кафе в три чаши.

— Да. На петнайсет е. Тази седмица е при Ула. С Марит се редуват кой да се грижи за детето. Една седмица Софи е при нас, следващата — при баща си във Фелбака.

— С Марит сте били близки приятелки, нали?

Патрик нямаше никакво желание да задава този въпрос, но не се сещаше за друг начин да подхване интересуващата го тема. В очакване на отговор отпи от кафето. Беше вкусно и силно — точно както го обичаше.

Леко ехидната усмивка на Шещин показа, че тя отлично се досеща какво е искал да я попита. Очите й се напълниха със сълзи:

— В присъствието на Софи бяхме приятелки, а през останалото време — любовници. Ето това… — Сълзите я задавиха и рукнаха по бузите й. Тя си поплака, после — с много усилия на волята — овладя гласа си и продължи: — Снощи се скарахме именно по тази причина, вероятно за стотен път. Марит искаше да продължаваме да крием връзката си, а аз имах чувството, че непрекъснатото потулване ме задушава, и настоявах да престанем с лъжите. Тя се оправдаваше със Софи, но това беше само претекст. Всъщност не дъщеря й, а тя не се чувстваше готова да понесе хорските сплетни и погледи. Опитах се да й обясня, че така или иначе не може да ги избегне. Дори сега злите езици обсъждат връзката ни. И макар действително да очаквам клюки по наш адрес, след като обявим публично връзката си, съм уверена, че бързо ще стихнат. Ала Марит изобщо не се вслушваше в аргументите ми. Години наред е живяла като средностатистическа шведска жена, с мъж, дете, вила. Ходела е на почивка с каравана и така нататък. През цялото това време се е мъчила да изтласка влечението си към собствения пол в най-дълбоките дебри на съзнанието си. Когато се запознахме обаче, всички парчета си дойдоха на мястото — поне тя така ми описа преживяването си. Тя пое последствията от избора си, раздели се с Ула и се пренесе да живее при мен. Ала не събра смелост да отстоява решението си пред околните. Точно за това се скарахме вчера.

Шещин се протегна да вземе салфетка и се изсекна шумно.

— По кое време излезе? — попита Патрик.

— Към осем. Май беше към осем и четвърт. Разбрах, че се е случило нещо. Никога не би изчезнала за цяла нощ. Но нали знаете, човек все се двоуми, преди да се обади в полицията. Сигурно е отишла при някой познат, помислих си, или се е поразходила из града… Опитвах се да намеря разни обяснения. Когато позвънихте, тъкмо се канех да звъня по болниците и ако не я намеря там, да се свържа с вас.

Носът й отново потече и тя пак се изсекна. Патрик видя в очите й смесица от мъка, болка и чувство за вина. Прииска му се да можеше поне да облекчи упреците, които Шещин насочваше срещу себе си. Ала вместо да й помогне, бе принуден да утежни положението й:

— Подозираме… — подхвана колебливо той, прокашля се и все пак продължи: — Подозираме, че по време на злополуката Марит се е намирала под въздействието на алкохол. Знаете ли дали е имала… проблеми със спиртните напитки?

Той отпи от кафето и за секунда му се прииска да избяга другаде — където и да е, но далеч от тук. Само да не е в тази кухня, с тези въпроси, пред това страдание. Шещин го изгледа учудено.

— Познавам Марит от четири години. По никакъв повод не близва алкохол. Не пие дори сайдер.

Патрик погледна красноречиво Мартин. Поредната нелогична подробност в подкрепа на онова неуловимо усещане, което не даваше мира на Патрик, откакто го споходи на мястото на катастрофата преди няколко часа.

— Напълно ли сте сигурна? — Въпросът звучеше глупаво, защото Шещин вече отговори, но Патрик държеше да отстрани всякакви неясноти.

— Абсолютно! Никога не съм я виждала да консумира какъвто и да е алкохол: вино, бира… Не мога да си представя, че ще седне пияна зад волана… Не, пълен абсурд. Не разбирам…

Шещин гледаше ту Патрик, ту Мартин. В казаното от тях тя не намираше никаква логика и здрав разум. Марит не близваше спиртни напитки и нямаше какво повече да обсъждат.

— Как да се свържем с дъщеря й? Къде живее бившият съпруг на Марит? — попита Мартин и извади бележник и химикалка.

— В района на възвишението във Фелбака. Ето точния адрес. — Шещин свали листче от таблото и го подаде на Мартин.

Тя още изглеждаше объркана, но появилите се разминавания в сведенията поне секнаха за малко потока от сълзи.

— И не желаете да се обадим на никого? — попита отново Патрик и стана от мястото си.

— Не. За момента… предпочитам да остана сама.

— Добре. Но ако възникне проблем, обадете се веднага.

Патрик й остави визитката си. Обърна се точно преди външната врата да се хлопне зад него и Мартин. Шещин продължаваше да седи до масата напълно неподвижна.