Камила Лекберг
Прокоба (113)

Пролетта я натъжаваше. Тя ходеше на работа, изпълняваше задълженията си, прибираше се у дома, разговаряше с Ленарт, играеше си с кучетата, после си лягаше. Всъщност това се повтаряше през всички сезони, но през пролетта я обземаше усещане за безсмислие.

Всъщност тя живееше добре. С Ленарт имаха много по-стабилен и успешен брак от повечето си познати, гледаха прекрасни кучета и имаха общо хоби — драг рейсинг, което ги отвеждаше на различни места из Швеция и им даваше възможност да се запознават с различни хора. През лятото, есента и зимата всичко това й беше достатъчно, но през пролетта Аника изпитваше огромна празнота. Тогава копнежът й за деца се засилваше неимоверно. И тя не знаеше защо. Вероятно защото първият й аборт се случи през пролетта — на трети април. Тази дата остана завинаги запечатана в съзнанието й, макар оттогава да бяха изминали петнайсет години и тя да преживя още осем аборта, безчет медицински прегледи, изследвания, терапии. Нищо не помогна. И накрая двамата с Ленарт се примириха и решиха да приемат фактите. Обсъдиха и възможността да си осиновят дете, но така и не се решиха. Петнайсетте години, изпълнени с провалени планове и разочарование, ги направиха болезнено чувствителни и нерешителни. Нямаха сили за пореден път да поставят съдбата си на кантар. И макар че през по-голямата част от времето Аника смяташе живота си за хубав, през пролетта копнежът по неродените й деца се засилваше: малки момченца и момиченца, които по някаква причина не бяха готови да оцелеят в нейната утроба или в живота отвън. Понякога Аника си ги представяше като малки ангелчета, декоративни фигурки, които се носят във въздуха около нея като обещания. В такива дни й беше най-тежко. В дни като днешния.

Тя бързо премига няколко пъти, за да прогони сълзите, и се опита да се съсредоточи върху таблицата, която правеше с помощта на програмата Excel. В управлението никой не знаеше колко трагично преживява тя липсата на деца. Аника за нищо на света не би плакала пред колегите си. Присви очи, докато се опитваше да подреди правилно данните в таблицата: срещу името на собственика на куче трябваше да стои адресът му. Отне й повече време, отколкото бе очаквала, но най-после намери всички адреси. Запази документа на дискета и я извади от компютъра. Ангелчетата — неродените й рожби — се носеха из въздуха около нея, питаха как щеше да ги нарече, на какво щеше да играе с тях, какво щяха да работят, ако се бяха родили и пораснали. Аника усети как сълзите напират в очите й и си погледна часовника: единайсет и половина. Реши днес да се прибере и да обядва вкъщи. Нуждаеше се от малко спокойствие и домашен уют. Но първо трябваше да даде дискетата на Патрик. Той я беше предупредил колко спешно му е необходима.

В коридора срещна Хана: идеална възможност да избегне изпитателния поглед на Патрик.

— Здравей, Хана. Ще предадеш ли тази дискета на Патрик? Това е списъкът с адресите на собствениците на кучета от породата „Испанска хрътка“. Аз… ще се прибера да обядвам вкъщи.

— Какво ти е? Да не си болна? — разтревожено попита Хана и взе дискетата.

— Не, не. — Аника се насили да се усмихне. — Просто днес ми се яде домашно приготвена храна.

— Добре — малко замислено кимна Хана. — Ще оставя дискетата на Патрик. Доскоро.

— Доскоро.

Аника побърза да излезе навън. Ангелчетата я следваха чак до дома й.