Камила Лекберг
Прокоба (29)

Кале Шернфелт огледа с отвращение остатъците от храна по чиниите. Стоеше нерешително с накрайник на душова батерия в едната ръка и мръсна чиния в другата.

— Пфу, че гнусно! — изсумтя той, без да откъсва поглед от парченцата картофи, месо и капки сос, смесени в неразчленима маса. — Тина, кога ще се разменим? — попита той отчаян.

Тя профуча покрай него с две красиво аранжирани чинии.

— Никога, ако зависи от мен! — просъска и бутна летящата врата с хълбок.

— Мамка му, как мразя да се занимавам с гнусотии! — изрева Кале и хвърли чинията в мивката.

Гласът зад него го сепна:

— Счупиш ли нещо, ще го плащаш от заплатата си! — предупреди го Гюнтер, главен готвач в ресторант „Странноприемницата“, и го изгледа строго.

— Ако си мислиш, че съм тук заради заплатата, жестоко се лъжеш — сопна се Кале. — Само за твое сведение: в Стокхолм за една вечер изхарчвам толкова пари, колкото ти не изкарваш за цял месец!

Кале демонстративно взе следващата чиния и я запрати в мивката. Тя се строши. Погледна предизвикателно Гюнтер. Главният готвач отвори уста, за да го постави на място, но после се сети, че камерите ги снимат, влезе в кухнята, мърморейки си под нос, и се зае да разбърква ястията, които къкреха върху котлоните.

Кале се усмихна. Където и да отидеш, нещата се повтарят. Независимо дали си в провинциалното селце Танумсхеде, или в заведение на стокхолмския площад „Стюреплан“, където се събира столичният хайлайф. Все тая. Money talks. Навсякъде хората гледат колко кинти имаш. Кале бе израснал с този световен принцип и се бе научил да го цени. И защо не? Той работеше в негова полза. Пък и какво е виновен, че се е родил в общество, където парите определят всичко. През целия си живот Кале само веднъж се озова в среда, където дебелината на портфейла няма значение: на острова в „Сървайвър“. Помръкна само при спомена за това преживяване. Тогава Кале се включи в предаването с прекалено големи очаквания. Бе свикнал да побеждава. С лекота ще се наложи над група прости селяни. Кале знаеше какви хора участват в подобни формати: безработни, склададжии, фризьорки. Победата ще му се види като детска игра. Но реалността го връхлетя като шок. На острова Кале не можеше да извади портфейла си, да се перчи с финансовото си благополучие. Други неща се оказаха по-важни. Когато свършиха храната и бълхите ги нападнаха, Кале се смали до кръгла нула. Преживя го тежко. Стана петият поред участник, когото съплеменниците изгонват. Не успя да остане дори до обединяването на двете племена. Под принудата на обстоятелствата осъзна, че хората не го харесват. На практика и в Стокхолм не беше всеобщ любимец, но там поне му показваха уважение и възхищение. Не пестяха ласкателства по негов адрес, за да си осигурят присъствие, когато шампанското се лее в изобилие, а наоколо гъмжи от мацки. На острова този свят изглеждаше много далечен. Състезанието спечели един пълен нещастник от провинция Смоланд. Празноглав дърводелец, когото всички възхваляваха, задето бил толкова неподправен, искрен и земен. Проклети идиоти. Кале искаше завинаги да забрави за острова.

Този път щеше да се представи много по-добре. Тук, в Танумсхеде, се намираше в стихията си. Е, засега не можеше да разгърне потенциала си пред мивката, но усещаше, че рано или късно ще му се открие възможност да покаже колко е специален. Тук баровският му диалект, зализаната му назад коса и скъпите му маркови дрехи щяха да си кажат думата. Тук никой няма да го принуждава да тича полугол като някой дивак и да разчита само на някаква си проклета индивидуалност. В Танумсхеде Кале най-сетне можеше да демонстрира надмощието си. Неохотно взе следващата мръсна чиния от съда и започна да я плакне. Ще поговори с шефовете на продукцията и ще поиска да се смени с Тина. Това занимание накърняваше сериозно имиджа му.

Сякаш в отговор на плановете, които кроеше, Тина влезе през летящата врата. Подпря се на стената, събу си обувките и запали цигара.

— Искаш ли? — Тя му поднесе пакета.

— И още как — отвърна той и също се облегна на стената.

— Тук е забранено да се пуши, нали? — Тина издуха клъбце дим.

— Да. — Клъбцето на Кале подгони нейното.

— Как ти се струва предстоящото мероприятие?

— За дискотеката ли питаш?

— Да — засмя се тя. — От гимназията не съм стъпвала на такова място.

Тя размърда пръстите на краката си. Боляха я, защото от няколко часа беше обута в тесни обувки на висок ток.

— Без съмнение ще стане голям купон. Ще бъдем звездите на партито. Хората ще дойдат заради нас. Няма начин да не се получи.

— Мислех да помоля Фредрик да изпея две-три парчета.

— Ама ти сериозно ли говориш? — разсмя се Кале.

Тина го изгледа обидено.

— А ти защо мислиш, че се навих да участвам? Защото ми е забавно ли? Трябва да мисля за кариерата си. От няколко месеца ходя на вокален педагог, а след предишното ми участие звукозаписните компании ме засипаха с оферти.

— Значи вече си подписала договор за албум? — попита уж невинно Кале и дръпна от цигарата.

— Не… Работата нещо се разсъхна. Според мениджъра ми моментът не е подходящ. Освен това трябва да подберем хитово парче, което да подхожда на имиджа ми. Обеща ми да ми уреди фотосесия при Бинго Ример^[1].

— Фотосесия? — Кале се изсмя цинично. — Барби има по-големи шансове от теб… Нямаш нужните… — той обходи тялото й с поглед — … физически данни.

— По нищо не отстъпвам на онази смотана кифла! Само дето циците ми са по-малки. — Тина хвърли фаса на пода и го стъпка с ток. — В момента събирам пари за пластична операция — додаде тя и изгледа предизвикателно Кале. — Трябват ми още десет хиляди и ще се сдобия с чашка „Д“.

— Успех тогава.

Кале също изгаси фаса си с подметка. В този миг Гюнтер влезе при тях. Лицето му, и бездруго зачервено от изпаренията над тенджерите, пламна с още по-огнен цвят.

— Какви са тези цигари? Тук е забранено да се пуши! Най-строго забранено!

Той размаха гневно ръце, а Тина и Кале се спогледаха и избухнаха в смях. Този Гюнтер беше голяма скица. Двамата се върнаха неохотно към задълженията си. Камерите бяха записали всичко.