Камила Лекберг
Прокоба (6)

Патрик бавно заобиколи колата. Тя се бе спуснала по стръмния наклон и се бе забила в дървото. Макар със смачкана предна част, колата бе запазила целостта си. Следователно не бе възможно да се е движила с твърде висока скорост.

— Водачът явно е починал вследствие от удара във волана — отбеляза Хана, приклекнала до мястото на шофьора.

— Този въпрос ще го оставим на съдебния лекар — отвърна Патрик малко по-остро, отколкото искаше. — Тоест…

— Не се притеснявай — махна с ръка тя. — Не обмислих добре коментара си. Занапред ще гледам да се ограничавам с наблюдения и да се въздържам от прибързани заключения — додаде тя.

Патрик коленичи до Хана. През отворената врата до шофьорското място можеха да огледат тялото на водача, закопчано с предпазен колан и с глава, опряна на волана. Кръвта, стичаща се по лицето, бе покапала и по пода.

Неочаквано чуха зад гърба си щракване на фотоапарат: един от експертите се бе приближил и правеше снимки на местопроизшествието.

— Пречим ли? — попита Патрик.

— Не, вече запечатахме необходимото. Сега искам да заснема и лицето на жертвата. Може ли да я облегнем, или още не сте приключили с огледа?

— Май приключихме, нали, Хана? — попита Патрик, стараейки се да приобщи новата си колежка към работния процес.

Той знаеше колко трудно е да започнеш в нова служба и искаше да облекчи адаптацията й.

— Да — потвърди тя.

Двамата с Патрик се изправиха и се отдръпнаха да направят място на криминалните експерти. Патрик внимателно хвана раменете на жертвата и облегна тялото на седалката. Чак сега разбраха, че е жена. Първоначално, съдейки по късата коса и дрехите, които не издаваха нищо за пола на жертвата, полицаите я взеха за мъж. Ала сега лицето ясно показваше, че при злополуката е загинала около четирийсетгодишна жена.

— Това е Марит — позна я Патрик.

— Марит ли? — изуми се Хана.

— Държи магазинче на търговската улица. Продава чай, кафе, шоколадови изделия.

— Има ли семейство? — попита Хана с някаква особена нотка в гласа и Патрик я стрелна с изпитателен поглед, ала нищо във физиономията й не издаваше вълнение и той реши, че се е заблудил.

— Нямам представа. Съвсем скоро ще разберем.

Експертът приключи със снимките и се оттегли. Патрик направи голяма крачка напред. Хана го последва.

— Стъпвай внимателно и не пипай нищо — предупреди я той по навик. Преди тя да реагира, той продължи: — Прощавай. Непрекъснато забравям, че си нова само в участъка, а не в професията. Не ми придиряй.

— Не се притеснявай — засмя се тя. — Не съм чааак толкова чувствителна.

Патрик също се засмя с облекчение. Досега не си бе давал сметка колко е свикнал да работи единствено с хора, чиито характери и особености познава добре. Малко свежа кръв в участъка щеше да го научи на повече кооперативност. А и Хана му се струваше къде-къде по-добър вариант от Ернст. Беше си чисто чудо, че го уволниха след, меко казано, своеволните му действия през есента!

— Е, какво виждаш? — попита Патрик и се наведе по-близо към лицето на Марит.

— По-скоро надушвам нещо, отколкото да виждам. — Хана си пое въздух през носа. — Остра миризма на алкохол. Трябва да е била мъртвопияна, когато е изхвърчала от пътното платно.

— Така изглежда — съгласи се Патрик.

Звучеше малко замислен. В челото му се вряза бръчка и с угрижен вид той надникна в купето. Вътре не се виждаше нищо особено: опаковка от десерт, празна пластмасова бутилка от кока-кола, лист хартия, явно откъснат от книга, а върху пода до незаетата предна седалка — празна бутилка от водка.

— Типичен случай на единично пътнотранспортно произшествие, предизвикано от злоупотреба с алкохол.

Хана отстъпи крачка назад в знак, че според нея огледът е приключил. Линейката бе пристигнала и санитарите се приближиха да отнесат трупа. Нямаше какво повече да се направи.

Патрик огледа отблизо лицето на жертвата, за да разучи травмите. Струваше му се, че забелязва нещо съмнително.

— Може ли да избърша кръвта? — попита той един от експертите, който си събираше инструментите.

— Да, няма проблем. Вече събрахме доста снимков материал. Ето, използвай тази кърпа.

И той подаде на Патрик парче бял плат. Патрик му кимна в знак на благодарност. Внимателно, почти нежно избърса кръвта, потекла от раната на челото й. С показалци затвори очите й. Под кървавия слой се откриха охлузвания и кръвонасядания, достойни за учебник по съдебна медицина. Навярно бяха причинени от удара във волана. Колата беше по-стар модел и нямаше въздушна възглавница.

— Може ли да направиш още няколко снимки? — попита той мъжа, който му услужи с кърпата.

Експертът кимна и вдигна фотоапарата си. Щракна последователно няколко пъти и погледна въпросително към Патрик.

— Достатъчно — кимна той и се приближи към Хана.

— Какво ти направи впечатление? — попита го леко объркана тя.

— Не съм сигурен — призна Патрик. — Нещо ме… не знам… — Той махна с ръка. — Навярно не е нищо съществено. Ние с теб ще се върнем в участъка, а колегите ще продължат.

Качиха се в колата и поеха към Танумсхеде. През целия път в купето цареше мълчание. Някакво смътно подозрение глождеше ума на Патрик. Просто се затрудняваше да му даде име.