Камила Лекберг
Прокоба (31)

Докато дойде време Ула да се прибере вкъщи, Патрик и Мартин се заеха да свършат някои задачи в управлението. Отначало обмисляха дали да не го посетят за разпит в офиса му, но все пак предпочетоха да изчакат до пет часа, когато приключваше работното му време в „Инвентинг“. Поне засега не виждаха основания да го дискредитират пред колегите му. Шещин изказа съмнение Ула да е замесен в изпращането на анонимните писма и в обажданията. Патрик обаче далеч не беше толкова сигурен в невинността му. Нуждаеше се от ясни доказателства, които да оборят подозренията към Ула. Следобед изпратиха заплашителните писма до лабораторията в Линшопинг, а Патрик приложи и искане за достъп до регистъра на абонатите, от които Шещин и Марит са получавали повиквания непосредствено преди и след постъпването на анонимните телефонни обаждания.

Когато отвори вратата на жилището си, Ула изглеждаше като току-що излязъл от банята. Беше се облякъл, но не бе успял да си изсуши косата.

— Да? — нетърпеливо каза той.

За разлика от дълбоко покрусеното лице на Шещин, тук ги посрещна мъж, по чиято физиономия не личеше нито следа от скръбта, която той демонстрира след вестта за кончината на бившата си съпруга.

— Бихме искали да поговорим с вас.

— Слушам ви? — въпросително отвърна той с все същото нетърпение.

— Става дума за смъртта на Марит — подхвана Патрик и с поглед го прикани да реагира.

Ула явно схвана накъде отива разговорът, защото се отмести и даде знак на полицаите да влязат.

— Дори да не бяхте дошли у дома, щях да ви се обадя — заяви той.

— Нима?

Патрик се настани на дивана. Този път Ула ги покани не в кухнята, а в дневната.

— Интересува ме как мога да поискам съдебна забрана за домашни посещения.

Ула седна в голям кожен фотьойл и кръстоса крак връз крак.

— И на кого искате да бъде наложена тази мярка? — попита Мартин и хвърли въпросителен поглед към Патрик.

— На Софи. Не желая да посещава повече Шещин. — В очите на Ула припламна искра.

Нито Патрик, нито Мартин показаха признаци на изненада.

— И на какво основание, ако смея да попитам? — каза Патрик с измамно спокоен тон.

— Не виждам причина Софи да продължава да ходи при тази… жена! — процеди Ула с такава ненавист, че от устата му се разхвърчаха пръски слюнка. Той се наведе напред, подпря лакти на коленете си и продължи: — Днес пак е била при нея. Когато се прибрах от работа на обяд, раницата й я нямаше. Обадих се на всичките й приятели да проверя дали не е у тях. Явно пак е отишла при онази… лесбийка. Не може ли да й забраним да ходи там по някакъв начин? Аз, разбира се, ще поговоря сериозно със Софи, като се прибере, но ме интересува дали законът предвижда някаква принудителна мярка в такива случаи.

Ула погледна двамата полицаи в очакване на отговор.

— Такава забрана не може да се издейства лесно — обясни Патрик, чиито предчувствия се оправдаваха с всяка изминала минута. Предвид посоката, която взе разговорът, вината на Ула му изглеждаше не просто вероятна, а почти сигурна. — Ограничителната заповед е много строга административна мярка и не смятам, че е приемлива във вашия случай.

По лицето на Ула се изписа отчетливо раздразнение.

— Ама как… — смотолеви той. — И какво да правя сега? Софи е на петнайсет и не мога да я заключа, ако откаже да ме послуша, а онази проклета… — той едва преглътна думата — … едва ли ще ми съдейства. Докато Марит беше жива, нямах друг избор, освен да се примиря с цялата… история, но ако някой си мисли, че ще продължавам да търпя тези безобразия, няма да стане!

Той удари с юмрук по стъкления плот на масата. Патрик и Мартин подскочиха.

— С други думи, вие не приемате житейския избор на бившата си жена, така ли?

— Житейски избор? — презрително изсумтя Ула. — Ако тази шибана мърла не се беше появила в живота ни и не беше напълнила главата на Марит с глупости, сега всичко щеше да си бъде постарому. Тримата със Софи щяхме още да сме семейство. А какво стана? Марит не само разби семейството ни и предаде моето доверие и доверието на дъщеря ни, а ни направи и за посмешище!

Той поклати глава, все едно още не можеше да повярва.

— Вие изразихте ли по някакъв начин недоволството си от избора й? — провокативно попита Патрик.

— Какво имате предвид? — Ула го изгледа недоверчиво. — Никога не съм крил какво мисля за постъпката на Марит, но съм се въздържал да коментирам причината за решението й. Кой мъж би разгласил, че жена му е преминала на другия бряг и го е зарязала заради друга жена? Не е нещо, с което да се хвалиш.

Той се опита да се засмее, но в смеха му се прокраднаха нотки на озлобление, трупано с години.

— Притеснявали ли сте бившата си съпруга и приятелката й?

— Не разбирам какво намеквате — отвърна Ула и присви очи.

— Питаме дали сте им отправяли заплахи по пощата и по телефона — уточни Мартин.

— Трябваше ли? — Ула облещи очи.

Не можеше да се прецени дали зададе въпроса сериозно, или просто се правеше на интересен.

— И какво значение има? Марит загина при нещастен случай.

Патрик се престори, че не е чул забележката. Беше решил да не разкрива новите обстоятелства в разследването наведнъж, а постепенно.

— Някой е изпращал анонимни заплахи и се е обаждал в дома на Шещин и Марит — настоя комисар Хедстрьом.

— Че какво чудно има? — усмихна се Ула. — Такива като тях не остават незабелязани. Може хората в големите градове да са толерантни към гейовете и лесбийките, но в малки населени места като нашето нещата стоят по-другояче.

Патрик почти започна да се задушава от предразсъдъците, които мъжът във фотьойла избълва срещу него. Едва се сдържа да не го сграбчи за яката и да му каже две-три думи. Утеши се с мисълта, че с всяко свое изказване Ула затъва все по-дълбоко в мръсотията.

— Значи отричате да сте изпращали писма и да сте звънили в дома на двете жени? — попита Мартин с неприкрита погнуса.

— Никога не бих паднал толкова ниско.

По лицето на Ула се изписа високомерна усмивка. Чувстваше се толкова уверен в себе си, а домът му светеше от чистота. Всичко лъщеше до блясък. На Патрик му се прииска да внесе малко хаос в маниакално подредения му свят.

— В такъв случай, предполагам, няма да възразите да вземем пръстовите ви отпечатъци и да ги сравним с отпечатъците, които нашите експерти да открили върху пликовете от писмата?

— Отпечатъци? — Усмивката мигом изчезна. — Защо са ви отпечатъци? Защо продължавате да дълбаете в този случай?

По лицето му се изписа безпокойство. Патрик ликуваше вътрешно. Един поглед към Мартин му показа достатъчно ясно, че и колегата му се чувства по същия начин.

— Първо отговорете на въпроса, който ви зададох. Иначе ще сметнем, че веднага можем да вземем отпечатъците ви, за да ви изключим от подозрение.

Ула се размърда нервно във фотьойла. Погледът му започна да блуждае из стаята, а пръстите му — да разместват предметите върху стъклената маса. Ула не се успокои, докато не ги подравни по права линия.

— Амиии — проточено подхвана той, — май ще трябва да си призная.

На лицето му отново се появи усмивка. Той се облегна на фотьойла. Видимо бе успял да си възвърне самообладанието.

— Най-добре да кажа истината. Изпратих няколко писма и се обадих няколко пъти на Шещин и Марит. Постъпих глупаво, разбира се, но се надявах Марит да осъзнае, че връзката им няма да просъществува, и да дойде на себе си. С нея си живеехме толкова добре. Нищо не пречеше пак да се съберем. Нужно бе само Марит да зареже тези глупости и да престане да излага и нас, и себе си. Тревожех се най-вече за Софи. Представете си как се чувства дете с такава майка, когато отиде на училище! Сигурно съучениците й са я съсипали от подигравки. Трябваше да накарам Марит да разбере, че с Шещин нямат никакво бъдеще.

— Но двете са живели заедно четири години. Кое ви караше да мислите, че бившата ви съпруга е възнамерявала да се върне при вас? — Под благия глас на Патрик прозираше нещо съвсем различно.

— Беше само въпрос на време, нищо повече.

Ула пак започна да подрежда предметите върху масата. Изведнъж се обърна рязко към полицаите на дивана:

— Не разбирам какво значение има това сега! Марит вече я няма и стига със Софи да се отървем от онази жена, ще продължим напред. Защо ви е още да нищите тази история?

— Защото някои обстоятелства показват, че смъртта на бившата ви съпруга не е била нещастен случай.

В малката дневна настъпи зловещо мълчание.

Ула прикова поглед в двамата полицаи.

— Как така… не е била нещастен случай? — Той гледаше ту Патрик, ту Мартин. — Какво искате да кажете? Да не би някой да…

Той не довърши изречението си. Ако изненадата му не беше истинска, значи притежаваше актьорска дарба. Патрик би дал много, за да разбере какво точно става в главата на Ула в този миг.

— В смъртта на Марит подозираме намеса на човешка ръка. Предстои да получим повече сведения. Но засега вие сте… най-изявеният ни претендент за главен заподозрян.

— Аз? — изплаши се Ула. — Никога не бих наранил Марит! Та аз я обичах! Исках пак да се съберем!

— И силната ви любов към нея ви е подтикнала да заплашвате нея и интимната й приятелка? — Гласът на Патрик преливаше от сарказъм.

При споменаването на думата „интимна приятелка“ по лицето на Ула премина спазъм.

— Не можех да я накарам да проумее какво е направила! Изпадна в криза на средната възраст, хормоните я побъркваха и тя престана да разсъждава трезво. Изведнъж захвърли всичко. Бяхме женени от двайсет години. Двайсет години! На шестнайсет се запознахме в Норвегия и мислех, че цял живот няма да се разделим. Преодоляхме толкова… — Той се поколеба, но после продължи: — … толкова трудности, когато бяхме млади, и постигнахме всичко, за което бяхме мечтали. А после тя просто…

— Къде бяхте в събота вечерта? — Патрик прикова в него строг поглед в очакване на отговор.

По лицето на Ула се изписа уплаха.

— За алиби ли ме питате? Искате да докажа, че не съм убил Марит, така ли?

— Да, точно така — потвърди спокойно Патрик.

Ула почти изгуби присъствие на духа, но някак успя да се овладее.

— Цяла вечер си бях вкъщи. Сам. Софи отиде да спи у приятелка и няма кой да го потвърди. Но ви казвам истината — натърти той с непокорен поглед.

— Някой потърси ли ви по телефона през онази вечер? Да се е отбивал съсед? — попита Мартин.

— Не.

— Положението не изглежда никак добре — изкоментира лаконично Патрик. — Ако действително опасенията ни, че смъртта на Марит не е била нещастен случай, се потвърдят, вие оставате основен заподозрян.

— Значи, дори не сте сигурни как е починала — скептично се засмя Ула. — Но въпреки това идвате да ми искате алиби — поклати глава той. — Съвсем сте изперкали. — Той стана. — Ще ви помоля да напуснете дома ми.

— Всъщност нямаме повече работа тук. Но не е изключено скоро пак да ви посетим.

— Не се съмнявам — засмя се пак Ула, влезе в кухнята и изобщо не си направи труда дори да се сбогува с двамата полицаи.

Патрик и Мартин си тръгнаха. Пред входната врата се спряха.

— Е, как ти се струва? — попита Мартин и закопча якето си до брадичката: пролетта дойде, но времето още оставаше хладно и ветровито.

— Объркан съм — въздъхна Патрик. — Ако знаехме със сигурност, че разследваме убийство, щеше да ни бъде малко по-лесно, но сега… — Той пак въздъхна. — Да можех да се сетя защо този сценарий ми се струва толкова познат! Напомня ми… — Той млъкна и поклати глава с мрачно изражение. — Не, не мога да се сетя. Май ще трябва пак да обсъдя резултатите от аутопсията с Педерсен и да го помоля за повече подробности. А може пък криминалните експерти да открият нещо по колата.

— Дано — кимна Мартин и тръгна към автомобила.

— Ще се прибера пеш.

— А утре как ще дойдеш на работа?

— Ще измисля нещо. Ерика ще ме закара с колата на Ана.

— Добре. И аз се прибирам. Пиа не е във форма и ще гледам тази вечер да й обърна повече внимание.

— Нищо сериозно, надявам се.

— Просто напоследък е малко болнава и се оплаква от неразположение.

— Да не би… — подхвана Патрик, но Мартин го спря с предупредителен поглед.

Явно този въпрос не беше уместен. Патрик се позасмя и махна на колегата си. Колко хубаво е най-после да се прибереш вкъщи!