Камила Лекберг
Прокоба (70)

— Как си? — Симон гледаше угрижено Мехмет.

Двамата си отдъхваха след дълга и усилена работа. Разположиха се в малкия кът за клиенти на заведението, които искат да поседнат. Оставиха Уфе да отговаря за магазина и Симон непрекъснато хвърляше тревожен поглед нататък.

— Едва ли ще направи гаф за десетина минути. Или поне така си мисля… — засмя се Мехмет.

Симон се поотпусна и също се разсмя.

— За жалост, вече се разделих с илюзиите за качествата на новите попълнения в персонала ми — призна той. — Явно съм издърпал късата клечка при разпределението на участниците.

Той отново отпи от кафето.

— И е така, и не е — отвърна Мехмет и също отпи. — Извадил си и късмет, щом имаш мен! — усмихна се широко той. — Ако събереш мен и Уфе, получаваш един средно работлив хлебар.

— Прав си, прав си — засмя се Симон. — Наистина оценявам, че ми се падна да работиш за мен!

После на лицето му отново се изписа сериозност и той изгледа продължително съвестния си сътрудник. Мехмет обаче сведе глава. В погледа на Симон имаше толкова много въпроси и неизречени думи, че Мехмет в момента не намираше сили да ги посрещне. Съмняваше се дали някога ще намери.

— Така и не ми отговори — настоя Симон. — Как се чувстваш?

Ръцете на Мехмет потреперваха нервно.

— Всичко е наред — опита се да отклони въпроса той. — Не я познавах отблизо. Лошото е, че се отприщи ужасна истерия, но от телевизионния канал са доволни, защото зрителският рейтинг бие всички рекорди.

— Толкова ми е писнало да ви виждам физиономиите всеки ден, че още не съм гледал нито една серия от предаването — призна Симон. Вече не гледаше толкова проницателно.

Мехмет също се отпусна. Отхапа от топлата кифличка, ухаеща на канела.

— Как мина разпитът в полицията?

Симон се протегна да си вземе кифличка и отхапа една третина от нея.

— Не беше чак толкова страшно.

Мехмет нямаше никакво желание да обсъжда разпита със Симон. Затова си позволи да не бъде откровен. Не му призна колко унизително се бе чувствал, докато седеше в стаичката за разпити, а полицаите го засипваха с всевъзможни въпроси и сякаш нито един от отговорите му не им се струваше достатъчно убедителен.

— Държаха се нормално. Не вярвам да подозират някого от нас.

Мехмет обърна глава встрани, за да избегне изпитателния поглед на Симон. В съзнанието на Мехмет проблеснаха откъслечни спомени, ала той ги прогони, отказвайки да се задълбочава в смътното им послание.

— А как ти се струва психологът, с когото разговаряте? Върши ли си работата? — Симон се наведе напред и отхапа голям залък от кифличката, докато чакаше отговора на Мехмет.

— Лаш с много свестен. С него се разговаря наистина приятно.

— А Уфе как приема цялата ситуация?

В този миг Уфе профуча покрай тях с франзела в ръка, която му служеше за китара. Мехмет не успя да сдържи смеха си.

— Ти как мислиш? Уфе си е Уфе. Прави се на мъж. Но можеше и да е по-зле. Дори той не смее да пробутва редовните си номера на Лаш.

В магазина влезе възрастна дама и Мехмет видя как тя се отдръпна стреснато назад заради Уфе, понесъл се в необуздан танц.

— Май е време да се притечем на помощ на клиентите.

— Иначе госпожа Йертен може да получи инфаркт — кимна Симон и веднага стана.

На вратата Симон докосна леко ръката на Мехмет. Мехмет побърза да се дръпне като опарен.