Камила Лекберг
Прокоба (66)

Нямаше сили да ходи на работа. Всъщност не се и налагаше — лекарят й изписа дълго домашно лечение и я посъветва да бърза бавно. Но тя бе израснала с нагласата, че човек трябва да работи независимо от обстоятелствата. Според баща й единствената уважителна причина да отсъстваш от работа е да лежиш на смъртен одър. Уви, в момента тя се чувстваше точно така. Организмът й функционираше, тялото й се движеше, поемаше храна, миеше се и правеше каквото се очаква, но съвсем механично. Вътрешно тя беше мъртва. Всичко изгуби значение. Нищо не я радваше, нищо не предизвикваше интереса й. Душата й изстина и издъхна. Остана само болка — понякога толкова силна, че тя ходеше приведена надве под бремето й.

Изминаха две седмици, откакто полицаите й съобщиха трагичната вест. Още когато чу почукването на вратата, смътно предчувствие й подсказа, че това ще промени живота й. Всяка вечер, преди да заспи, кавгата й с Марит отново се разиграваше в съзнанието й. Шещин никога нямаше да избяга от мисълта, че последният им разговор премина в размяна на гневни реплики. Ех, да можеше да си вземе обратно поне част от тежките думи, които запрати в лицето на Марит! Какво значение имаха сега глупавите им разправии? Защо Шещин просто не се примири с исканията на любимата си? Защо толкова непреклонно настояваше Марит да признае пред околните, че двете имат интимна връзка? Нима бе толкова важно? Нали най-важното беше, че са заедно? Какво знаят, мислят или говорят другите изведнъж изгуби всякакво значение и Шещин не можеше да проумее защо преди две седмици, които й се струваха далече в миналото, толкова държеше да оповестят връзката си.

Не й се занимаваше с нищо, затова просто седна на дивана и включи телевизора. Зави се с одеяло — Марит го беше купила от родната си Норвегия. Одеялото миришеше на вълна и на парфюма на Марит — причудлива комбинация. Шещин зарови лице в плата и вдиша жадно аромата с надеждата той да изпълни пустата й душа. Няколко власинки попаднаха в носа й и тя се разкиха.

Изведнъж й домъчня за Софи. Момичето бе наследило много от чертите на Марит и почти нищо от баща си. След смъртта на майка си Софи дойде два пъти да види Шещин и все се мъчеше да я утеши, макар самата тя да изглеждаше съсипана от мъка. Шещин забеляза, че момичето вече изглежда и разсъждава като възрастна — страданието я бе направило по-зряла. На Шещин й се искаше да премахне тази зрялост, да я изличи, да превърти назад стрелките на часовника и да върне на Софи хлапашкото безгрижие, което подхождаше на възрастта й. Ала то си бе отишло безвъзвратно. Шещин осъзнаваше, че ще изгуби Софи. Момичето искаше да поддържа контакт с партньорката на майка си, но животът нямаше да го позволи. Очакваха я толкова много други занимания, щом скръбта се поуталожи: приятели, гаджета, купони, уроци. Все неща, нормални за един тийнейджър. Ула също ще се опита да попречи на дъщеря си да се вижда с Шещин. Постепенно Софи ще се умори да му се противопоставя и ще се съобрази с претенциите му. Посещенията у Шещин ще се разредят и накрая Софи ще престане да й гостува. След година — година и половина двете ще се поздравяват като добри познати на улицата, ще разменят по няколко думи, а после ще погледнат встрани и всяка ще поеме по своя път. Ще останат единствено спомените за съвместния им живот — спомени, които ще се разпръснат като лека мъгла, опитат ли се да ги уловят. И Шещин ще изгуби Софи.

Шещин щракаше апатично копчето на дистанционното. Сменяше каналите. Ефирът се бе наводнил с викторини: обаждаш се на импулсен телефон, за да отговориш коя е търсената дума. Убийствена скука. Мислите й се пренесоха към въпросите, които от две седмици не й даваха покой. Кой е искал Марит да умре? Кой я е нападнал, докато тя е била отчаяна и ядосана заради скандала с Шещин? Дали се е изплашила? Бързо ли я е убил, или бавно и мъчително? Изпитвала ли е силна болка? Досещала ли се е какво я очаква? Всички тези въпроси се въртяха в главата й, без да намират отговор. От телевизията и вестниците научи за убитата участничка в „Покажи ми Танум“, но собственото й нещастие я преизпълваше и не оставяше място за съчувствие към чуждото. Шещин по-скоро се разтревожи да не би новият случай да забави разследването на смъртта на Марит. Медиите ще се разшумят, полицията ще вложи всичките си сили, за да изясни кой е убил момичето, и никой няма да се занимава повече с Марит.

Шещин се надигна и протегна ръка към телефона върху ниската масичка. Ако ще да е единствена, ще настоява до последно да намерят убиеца на Марит. Дължи й го.