Камила Лекберг
Прокоба (119)

Влизайки в банката, Мелберг се почувства уверен и щастлив от решението си. По принцип мразеше да харчи пари, а сега се канеше да олекне с двеста хиляди, но не изпитваше нито капка колебание, защото това беше цената, която трябва да плати, за да си осигури бъдеще с Росмари. Всеки път, когато затвореше очи — а това се случваше често дори през работно време — Мелберг усещаше аромата на хибискус, на слънце, на солена вода, на Росмари. Направо не можеше да повярва какъв късмет извади и колко много се промени животът му само за няколко седмици. През юни възнамеряваха да посетят новото си жилище за пръв път и да останат там четири седмици. Мелберг вече броеше оставащите дни.

— Искам да преведа двеста хиляди. — Той плъзна листче с номера на сметката към касиерката.

Гордееше се със спестяванията си. Заплатите на полицейските служители не бяха големи, но, както се казва, капка по капка вир става. Сега Мелберг разполагаше със солидна сума: по-точно, с малко повече от двеста хиляди. Росмари щеше да вложи същата сума, а остатъка щяха да изтеглят като заем. Вчера тя му се обади да го предупреди, че ако не капарират имота, друга двойка ще го купи. Мелберг си повтаряше наум думите й с наслада: „друга двойка“. Макар и на стари години, той си намери спътница в живота. Едва се сдържа да не се засмее от задоволство. Да, двамата с Росмари по нищо не отстъпваха на младежите в леглото. Тя беше прекрасна във всяко отношение.

Преди да се отдалечи от гишето, му хрумна брилянтна идея.

— Колко е оставащата сума в сметката ми? — попита той.

— Шест хиляди и четиристотин — отвърна тя.

За частица от секундата Мелберг взе решение:

— Искам да изтегля цялата сума в брой.

— В брой? — попита касиерката и той кимна.

В главата му се оформи план. Колкото повече мислеше, толкова по-правилно му се струваше взетото решение. Мелберг прибра грижливо парите в портфейла си и се върна в управлението. Никога не би предположил, че ще се чувства толкова добре, след като е похарчил цяло състояние.