Камила Лекберг
Прокоба (49)

Патрик и екипът от криминалисти пристигнаха едновременно на мястото, където бе открит трупът. Явно и колегите на Хедстрьом бяха тръгнали от Удевала по същото време, когато той и Ерика потеглиха от ресторанта. Пътуването до Фелбака премина в тягостна атмосфера. През цялото време Ерика гледа мълчаливо през прозореца. Не се сърдеше на Патрик, просто беше разочарована и тъжна. Той я разбираше, защото се чувстваше по същия начин. През последните месеци не им оставаше време един за друг. Патрик не си спомняше кога за последно седнаха да си поговорят насаме. Понякога ненавиждаше работата си и се случваше да се запита защо избра професия, която на практика поглъща цялото му свободно време. Викаха го по всяко време на денонощието. Работата го дебнеше на един телефонен разговор разстояние. Същевременно обаче му даваше много. На първо място удовлетворението, че служи на обществото и прави света по-добър, поне до известна степен. Патрик не би издържал по цял ден да сортира бумаги и да номерира папки. Работата в полицията му вдъхваше усещането, че е полезен и води смислено съществуване. Проблемът или по-скоро дилемата възникваше, защото семейството му също се нуждаеше от него.

„Дявол да го вземе! Защо е толкова трудно да съчетаеш работата със семейния живот?“ — питаше се Патрик, докато паркираше близо до зеления камион за смет. Наоколо се бяха събрали много хора. Полицаите предвидливо бяха отцепили площ с голям радиус около камиона, за да обезопасят евентуални следи. Началникът на експертния екип, Турбьорн Рууд, се приближи до Патрик и му протегна ръка:

— Здравей, Хедстрьом. Лоша работа.

— Доколкото разбрах, Лейф е открил необичаен отпадък.

Патрик кимна към събирача на смет, който стоеше малко по-нататък с угрижен вид.

— Да, човекът е шокиран. Гледката не е никак приятна. Не сме местили тялото. Ела да го погледнеш, но внимавай къде стъпваш. Сложи ги. — Той подаде на Патрик два ластика.

Патрик се наведе и ги усука така, че да минават под подметките на обувките му. Целта беше екипът по-лесно да изолира неговите стъпки от стъпките на извършителя или извършителите.

Двамата мъже прескочиха синьо-бялата полицейска лента. Докато се приближаваха към камиона, стомахът на Патрик се сви. Прииска му се незабавно да се махне оттук. Как мразеше тази част от задълженията си! Както обикновено, той се взе в ръце и си пое дълбоко въздух, преди да се надигне на пръсти и да надникне в задната част на камиона. Там, сред отвратителната воняща помия от хранителните остатъци, консерви, бананови обелки и какво ли още не, лежеше голо момиче, превито надве, с крака около главата като изпълнителка на сложен акробатичен номер. Патрик погледна въпросително криминалния експерт.

— Rigor mortis^[1] — обясни сухо Турбьорн Рууд. — Мускулната тъкан се е втвърдила и е фиксирала позата на трупа, след като извършителят я е прегънал надве, за да я натъпче в кофата.

Лицето на Патрик се сгърчи болезнено. Значи убиецът не просто бе отнел живота на това момиче, а и се бе отървал от тялото й като от най-обикновен отпадък. Колко ли безчувствен и жесток трябва да е човек, за да напъха най-хладнокръвно труп в кофа за смет? Патрик потръпна от погнуса и отвърна лице.

— Колко ще отнеме огледът на местопрестъплението?

— Няколко часа — обясни Турбьорн. — През това време вие, предполагам, ще разпитвате за свидетели. Уви, едва ли ще откриете много. — Той посочи празните вили, които очакваха летните си посетители.

Все пак имаше и малко надежда: собствениците на няколко къщи живееха там целогодишно.

— Какво се е случило? — Гласът на Мелберг звучеше кисело, както обикновено.

Патрик и Турбьорн се обърнаха. Началникът се приближаваше с пълна пара.

— В тази кофа е бил изхвърлен труп на млада жена — обясни Патрик и посочи кофата. В този момент двама лаборанти с гумени ръкавици започваха огледа й. — Лейф, който стои ето там, е забелязал тялото, докато камионът е изпразвал кофата. Затова тялото още е в камиона.

Мелберг разтълкува обяснението като подкана да прескочи полицейската лента и да погледне в камиона. Турбьорн дори не се опита да му даде ластици за обувките, защото стотици пъти се бе налагало да изолират отпечатъците на Мелберг от местопроизшествия и ги бяха запаметили в базата данни.

— По дяволите! — изруга Мелберг и си запуши носа. — Ама че смрад!

Отдалечи се. Явно миризмата от отпадъците го ужаси повече от трупа на момичето. Патрик едва сподави въздишката си. Нищо ново под слънцето. И този път Мелберг не изневери на типичния си стил да посреща потресаващи престъпления с неуместни реплики и напълно равнодушен вид.

— Установихте ли самоличността й? — Мелберг ги изгледа с очакване.

Патрик поклати глава.

— Още не. Мисля да се обадя на Хана и да я помоля да провери дали не са постъпили сигнали за момичета, които снощи не са се прибрали в домовете си. Мартин пътува насам. Ще разпитаме собствениците на къщите в района.

— Добра идея — кимна намръщено Мелберг. — Точно това щях да предложа и аз.

Патрик и Турбьорн се спогледаха скришом. Както обикновено, Мелберг си присвояваше чуждите хрумвания, без да споделя собствени.

— Къде се бави Мулин? — попита началникът и се огледа недоволно.

— Ще дойде всеки момент — увери го Патрик.

Сякаш се бяха наговорили, защото колата на Мартин мигом се появи пред тях. По тесния неасфалтиран път бяха спрели много автомобили и му отне известно време, докато открие свободно място да паркира. Слезе от колата и тръгна към Патрик и Мелберг. Рижата му коса стърчеше, а възглавницата се бе отпечатала на измореното му лице.

— В тази кофа е имало тяло на мъртво момиче. Сега трупът е в камиона — обобщи Патрик.

Мартин само кимна. Изобщо не отиде да погледне. Стомахът му се обръщаше при вида на трупове.

— Тази вечер двамата с Хана ли бяхте дежурни? — попита Патрик.

— Да. Възложиха ни да наглеждаме купона в читалището. И съвсем основателно, защото стана голяма разправия и се прибрах чак в четири сутринта.

— Какво се случи? — смръщи вежди Патрик.

— Обичайното, общо взето. Няколко души се напиха, едно момиче се счепка с ревниво гадже, двама пияни се сбиха. Но това не е нищо, сравнено със скандала, който пламна между участниците. На няколко пъти се наложи двамата с Хана да се намесваме.

— Виж ти. — Патрик беше целият слух. — И защо? За какво се скараха?

— Всички се ядосаха на едно момиче от участниците. Онази със силиконовите цици. Докато ги разтървем, силиконката отнесе няколко шамара. — Мартин разтърка сънливо очи.

В съзнанието на Патрик се загнезди смътно подозрение.

— Мартин, моля те, отиди да видиш момичето в камиона.

— Необходимо ли е? — сгърчи лице Мартин. — Знаеш колко… — Той не довърши изречението си и кимна примирено: — Ще отида, разбира се. Но ще ми кажеш ли защо?

— Просто го направи — помоли Патрик. Още не искаше да разкрива замисъла си. — После ще ти обясня.

— Добре — кимна унило Мартин.

Взе ластици от Патрик и ги усука около обувките си. После прескочи полицейската лента с увиснали рамене и колебливо се приближи до задната част на камиона. Пое си дълбоко въздух и надникна. Изумен, бързо се обърна към Патрик:

— Ама това е…

— Момичето от „Покажи ми Танум“ — кимна Патрик. — Още щом ми я описа, се досетих, че е тя. По тялото има явни следи от удари.

Блед като тебешир, Мартин заотстъпва внимателно назад. Патрик виждаше, че колегата му се бори да не повърне закуската си. След няколко минути Мартин се предаде и хукна към близкия храст.

Патрик се приближи до Мелберг, който ръкомахаше бурно, докато разговаряше с Турбьорн Рууд.

— Успяхме да идентифицираме жертвата — прекъсна ги Патрик. — Една от участничките в риалити предаването. Снощи в читалището са организирали дискотека и по думите на Мартин жертвата се е оказала в епицентъра на сериозен конфликт.

— Конфликт? — повтори Мелберг и смръщи вежди. — Искаш да кажеш, че някой я е пребил?

— Нищо не искам да кажа — отвърна Патрик с леко раздразнение. Понякога му беше трудно да посреща спокойно идиотските въпроси на Мелберг. — Само съдебният лекар може да се произнесе от какво е била причинена смъртта, и то след като извърши аутопсия. — „Това изобщо не съм длъжен да ти го обяснявам“, допълни наум Патрик, но си прехапа езика. — Но категорично трябва да поговорим с другите участници и да изземем всички записи на предаването от снощи. Като никога разполагаме с благонадежден свидетел.

— Точно това щях да кажа и аз. — Мелберг се наду и за пореден път осъзна, че идеята на Хедстрьом всъщност е била негова.

Патрик преброи наум до десет. Започваше сериозно да му писва. Вече няколко години играеше тази игра и търпението му се изчерпваше.

— Добре — кимна той, след като едва се овладя. — Ще се обадя и на Хана, за да чуем и нейните впечатления от снощи. Трябва да поговорим и с продуцентския екип на предаването, а после е редно да информираме и местната администрация. Очаквам снимките веднага да се преустановят.

— Защо? — изненада се Мелберг.

— Как така защо?! — изуми се от въпроса Патрик. — Един от участниците стана жертва на убийство! Каква по-основателна причина да спрат предаването!

— Не съм толкова сигурен — възрази Мелберг. — Доколкото познавам Ерлинг, ще направи всичко по силите си, за да не спрем предаването. За него успехът на шоуто е въпрос на личен престиж.

За миг Патрик усети как го полазиха тръпки: ами ако Мелберг наистина се окаже прав? И все пак не му се вярваше продуцентите и Ерлинг да настояват на своето, без да се съобразят с обстоятелствата. Не, не може да са чак толкова цинични…