Камила Лекберг
Прокоба (129)

— Ориентираш ли се? — Патрик се обърна към Йоста, който пое управлението на лодката.

— И със затворени очи ще намеря пътя — увери го колегата му.

Пътуваха мълчаливо. Когато завързаха лодката за стария напукан пристан до Калвьо, лицето на Йоста бе придобило пепелявосив оттенък. За трийсет и шестте години, изминали от посещението му в дома на Хеда, Йоста бе идвал на острова много пъти, ала винаги в ума му изплуваше разговорът с майката на изчезналите загадъчно деца.

Двамата мъже бавно тръгнаха към къщата, която се намираше във високата част на Калвьо. Очевидно отдавна никой не се бе грижил за имота. Около малката ливада растяха всякакви треви и бурени. Иначе докъдето им стигаше погледът, се виждаше само гранит, а при по-внимателно вглеждане в пукнатините се забелязваха остатъци от растения, които чакаха топлината да ги събуди. Къщата беше бяла и олющена. Под свляклата се мазилка личеше сиво, обрулено от ветровете дърво, а керемидите, налепени накриво, на места бяха изпадали като зъби от старческа уста.

Йоста събра кураж и почука на вратата. Никакъв отговор. Той почука отново — този път по-силно.

— Хеда?

Удари с юмрук по вратата, но след като и това не даде резултат, пробва дали не е отключена. Тя се отвори без съпротивление.

Щом прекрачиха прага, и двамата машинално закриха устата си с ръка, за да се предпазят от острата смрад. Вонеше като в свинска кочина. Върху пода се търкаляха всякакви отпадъци: остатъци от храна, стари вестници, но най-вече празни бутилки.

— Хеда? — извика Йоста и предпазливо тръгна по коридора. — Ще я потърся — обясни той, а Патрик само кимна.

Умът му не стигаше как е възможно човек да живее в такива условия. След няколко минути Йоста се върна и кимна на Патрик да го последва.

— В леглото е. Напълно е изтощена. Трябва да опитаме да я посъживим. Ще направиш ли кафе?

Патрик се огледа безпомощно в кухнята. Накрая все пак успя да намери буркан с нескафе и празна тенджера, малко по-чиста от останалите кухненски съдове.

— Ето, ето… Влез тук.

Йоста домъкна в кухнята същество, което смътно напомняше жена. От устата й се чуваше неразбираемо ломотене. Хеда едва-едва влачеше краката си към стола, който Йоста бе предвидил за нея. Най-сетне се свлече на стола, опря глава на ръцете си и захърка.

— Хеда, стига ти толкова сън! Събуди се! — Йоста внимателно разтърси рамото й, но тя не реагира. Той посочи тенджерата, където водата вече вреше: — Патрик, трябва й кафе.

Патрик веднага се втурна да налее от тонизиращата напитка. Избра чашата с най-приличен вид. Нямаше никакво желание да налее и на себе си.

— Хеда, налага се да поговорим.

В отговор тя само промърмори нещо неразбираемо. После се надигна, олюля се на стола и се опита да съсредоточи погледа си върху двамата мъже.

— Ние сме от полицейското управление в Танумсхеде: Патрик Хедстрьом и Йоста Флюгаре. С теб се познаваме отпреди.

Йоста се стараеше да изговаря старателно всяка дума. Направи знак на Патрик и той да седне при тях. Шарката на мушамата, някога бяла с малки розички, почти не личеше заради наслоилите се остатъци от храна, трохи и мазни петна. Точно толкова трудно беше да си представи човек и как някога е изглеждала Хеда. Злоупотребата с алкохол беше съсипала кожата й — грапава и сбръчкана, покрита с мазен слой. Косата й — някога руса — сега беше сива и събрана на опашка. Явно отдавна не я беше мила. Изпокъсаната й жилетка стоеше опъната по тялото й: вероятно я бе купила преди много години, когато е била доста по-слаба.

— Какво, по… — по-нататък думите й станаха неразбираеми.

Хеда непрекъснато се олюляваше на стола.

— Пийни си малко кафе — подкани я меко Йоста и избута чашата към нея, та Хеда да я види.

Жената се подчини и вдигна с треперещи ръце малката чаша. Изгълта течността на един дъх и блъсна чашата настрани. Патрик я улови точно преди да се плъзне по ръба на масата.

— Искам да поговорим за инцидента — подхвана Йоста.

Хеда повдигна глава с мъка и присви очи към него. Патрик реши да си мълчи и да остави Йоста да води разговора.

— За инцидента ли? — попита Хеда.

Тялото й вече не се клатеше така заплашително на стола.

— За деня, когато близнаците се удавиха. — Йоста прикова поглед в нея.

— Не ми се говори за това — изломоти тя и махна отбранително с ръка.

— Трябва — настоя Йоста, но със същия мек тон.

— Удавиха се. Всички се удавиха. Знаете ли… — Хеда вдигна показалец, — знаете ли, първо се удави Готфрид. Отиде да лови пъстърва и го намериха чак след седмица. Седем дни го чаках, но още на смрачаване същия ден знаех, че няма да се прибере при мен и децата.

Тя изхълца. Беше се върнала в нелекото си минало.

— На колко години бяха тогава децата? — попита Патрик.

За пръв път, откакто влязоха в дома й, Хеда погледна Йоста.

— Кои деца? — попита объркано тя.

— Близнаците — отвърна Йоста. — На колко години бяха тогава близнаците?

— На две и половина. Истински разбойници… Справях се с тях само с помощта на Готфрид. А когато той… — Гласът й отново се изгуби. Хеда се огледа. Погледът й спря върху един от кухненските шкафове, тя стана, довлече се дотам, отвори го и извади бутилка водка.

— Ще си сръбнете ли и вие? — Тя вдигна бутилката. Двамата мъже поклатиха глава, а тя се разсмя: — Добре че не искате, защото не черпя никого с алкохол.

Смехът й звучеше като кудкудякане. Тя занесе водката до масата и седна. Изобщо не потърси чаша, а направо надигна бутилката. Само гледката накара Патрик да усети парене в гърлото си.

— На колко години бяха близнаците, когато се удавиха? — попита пак Йоста, но Хеда изобщо не го чу.

Взираше се пред себе си с невиждащи очи.

— Изглеждаше толкова изискана — промърмори тя. — С перлена огърлица, палто и така нататък. Елегантна дама…

— Коя? — попита Патрик. Любопитството му се пробуди. — Коя е тази дама?

Хеда обаче вече беше забравила какво е казала.

— На колко години бяха близнаците, когато се удавиха? — повтори още по-отчетливо Йоста.

Хеда се обърна към него, докато пак се канеше да надигне бутилката.

— Близнаците са се удавили?

Тя отново започна да се налива с водка. Йоста погледна красноречиво Патрик, а той се наведе нетърпеливо напред.

— Близнаците не са се удавили, нали? Какво стана с тях?

— Как така не са се удавили? — В погледа й се появи страх. — Удавиха се, разбира се, удавиха се…

Тя пак отпи и погледът й съвсем се премрежи.

— Какво се случи всъщност, Хеда? Децата удавиха ли се, или не? — Йоста си даваше ясна сметка колко отчаяно звучи.

Хеда обаче потъна още по-дълбоко в умопомрачението си и само поклати глава.

— Едва ли ще изкопчим повече от нея. — Йоста погледна Патрик със съжаление.

— Прав си. Какво ще кажеш да пробваме нещо друго? Например да огледаме къщата.

Йоста кимна и се обърна към Хеда, която отново бе отпуснала глава върху масата:

— Може ли да огледаме стаите, Хеда?

— Мммм — отвърна тя и заспа.

Йоста премести стола си до нея, за да е сигурен, че тя няма да се строполи на пода, и двамата с Патрик се заеха да оглеждат къщата.

Час по-късно не бяха открили нищо. Навсякъде се търкаляха само непотребни вещи и отпадъци. Патрик съжали, задето не си взе ръкавици. Имаше чувството, че цялото тяло го сърби от досега до толкова мръсотия. Ала никъде не откри детски играчки или дрехи. Хеда явно бе изхвърлила всичко. Думите й за „елегантната дама“ не му даваха мира. Патрик седна до Хеда и внимателно я бутна, опитвайки се да я накара да се опомни. Главата й се вдигна неохотно, отпусна се назад и чак след няколко минути успя да се задържи в изправено положение.

— Хеда, трябва ми отговориш. Елегантната дама ли взе децата ти?

— Бяха ужасно палави. А аз отидох до Удевала по работа. Исках да си купя пиячка, защото беше свършила — бръщолевеше тя и гледаше през прозореца как слънчевите лъчи блестят по водата. — Никак не ме слушаха. Едва издържах. А тя беше толкова изискана и мила. Мога да ги взема — така каза. И аз й ги дадох.

Хеда погледна Патрик и за пръв път той различи в очите й чувство: дълбоко стаена болка и непосилна вина, която единствено алкохолът може да удави.

— После се разкаях — продължи тя с насълзени очи. — Но не успях да ги намеря. Търсех ли, търсех. Но бяха изчезнали. Дамата също. Онази с перлената огърлица. — Хеда одраска шията си с пръсти, за да покаже къде се е намирала огърлицата. — И нея я нямаше.

— Защо си излъгала, че децата са се удавили? — Патрик видя с крайчеца на окото си, че Йоста слуша разговора им от вратата.

— Срамувах се… Сигурно при нея им е било по-добре, но се срамувах…

Тя пак се загледа над водата. Помълчаха известно време. Умът на Патрик трескаво подреждаше новите обстоятелства по случая. Бързо съобрази, че „елегантната дама“ е Сигрид Янсон. По някаква причина, която вероятно никога нямаше да разберат, бе взела децата на Хеда.

Патрик се изправи бавно. Краката му се разтрепериха от мъката, която бе принуден да понесе. Йоста държеше нещо в ръка.

— Открих тази снимка под матрака й. Това са близнаците.

Патрик взе снимката и я огледа: две деца на около две години, седнали в скута на родителите си. Изглеждаха щастливи. Явно снимката бе направена преди кончината на Готфрид; преди целият им свят да се сгромоляса. Патрик огледа внимателно детските личица. Къде ли бяха те днес? И дали един от тях се е превърнал в убиец? Кръглите лица не издаваха нищо. Хеда пак заспа до кухненската маса, а Патрик и Йоста излязоха да подишат чист въздух. Патрик внимателно прибра омазаната снимка в портфейла си. След като разплете случая, непременно ще я върне на Хеда.

Докато се връщаха с лодката, двамата мъже мълчаха. Ала този път тишината беше изпълнена с усещане за ужас и тъга. Тъга от мисълта колко уязвим е човешкият живот. Ужас от фаталните последствия от грешките, които човек може да стори. Патрик си представяше как Хеда броди като луда из Удевала в търсене на децата, които в пристъп на отчаяние, изтощение и алкохолен глад е оставила в ръцете на напълно непозната жена. Патрик ясно усещаше каква паника е връхлетяла майката, след като е осъзнала какво е направила. После отчаянието я е тласнало към лъжата, че близнаците са се удавили. Не си е признала грозната истина.

Чак след като Патрик завърза старата лодка на пристана в Бадхолмен, Йоста наруши мълчанието:

— Е, сега поне знаем какво се е случило.

Лицето му издаваше колко виновен се чувства. Патрик го потупа по рамото, докато се приближаваха към колата.

— Нямало е откъде да знаеш, Йоста.

Възрастният му колега не отговори, пък и Патрик не се заблуждаваше, че думите му ще внесат успокоение в душата на Йоста. С такъв товар върху съвестта човек трябва да се справи сам.

— Необходимо е бързо да разберем къде са попаднали близнаците — отбеляза Патрик, докато шофираше към Танумсхеде.

— От социалната служба в Удевала не се ли обадиха с някаква информация?

— Още не. Не е толкова лесно да изровиш данни отпреди толкова много години. Но все някъде из архивите на службата трябва да има сведения за тези деца. Не може просто да са изчезнали.

— Какъв кошмарен живот е живяла…

— Кой? Хеда ли? — попита Патрик, макар да разбра отлично кого има предвид Йоста.

— Да. Представи си какво е носиш такава вина години наред.

— Не е никак чудно, че е пиела, за да притъпи болката.

Йоста мълчеше, загледан през прозореца.

— Какво ще правим? — попита най-сетне той.

— Докато разберем къде са попаднали децата, ще работим по другите следи, с които разполагаме: Сигрид Янсон, кучешките косми, открити по тялото на Лилемур… Ще се опитаме да открием каква е връзката между градовете, където е действал убиецът.

Спряха пред управлението и с мрачни физиономии влязоха вътре. Патрик спря за миг на рецепцията и съобщи на Аника развитието по случая. После се усамоти в кабинета си, докато събере сили да уведоми и другите колеги.

Внимателно извади снимката от портфейла си. От пожълтялата хартия близнаците го гледаха непроницаемо.