Камила Лекберг
Прокоба (8)

Пак се скараха. Тя вече изгуби представа за кой път подред. Прекалено често разправиите им прерастваха във вербални мелета. Както обикновено, всяка държеше на своето. Шещин настояваше да говорят, а Марит — да продължават да мълчат.

— Срамуваш ли се от мен? От нас? — изкрещя Шещин.

Марит отвърна поглед — както толкова много пъти досега — за да не я гледа в очите. Защото проблемът се криеше именно там: обичаха се, но Марит се срамуваше от любовта им.

В началото Шещин се опита да си внуши, че е все едно дали ще оповестят публично връзката си. Важното е, че са се намерили; че след като животът почти ги е сломил, а околните са им нанесли жестоки душевни рани, двете все пак са намери сродната си душа. Какво значение има от какъв пол е любимият ти човек? Какво значение има какво мислят другите? Ала Марит не смяташе така. Не се чувстваше готова да се опълчи срещу предразсъдъците и мнението на околните и предпочиташе да продължават в същия дух да живеят като любовници, а пред хората да се преструват на приятелки, които делят едно жилище от финансови съображения.

— Как е възможно чак толкова да ти пука за хорското мнение? — попита Шещин по време на вчерашния скандал.

Марит плака: така правеше винаги когато се караха. Това — както обикновено — накара Шещин да кипне. Сълзите на Марит сякаш само наливаха още масло в огъня на Шещиния гняв, натрупал се зад стената от тайни, с която се бяха обградили. Шещин не понасяше да вижда сълзи в очите на Марит. Ненавиждаше факта, че заобикалящият ги свят и обстоятелствата я принуждават да наранява човека, когото обича повече от всичко.

— Помисли как ще се почувства Софи, когато научи!

— Софи е много по-силна, отколкото си мислиш! Не я използвай като извинение за малодушието си!

— И колко силно може да бъде петнайсетгодишно момиче, когато съучениците му започнат да го подиграват, задето майка му е лесбийка! Осъзнаваш ли какъв ад ще бъде за нея да ходи на училище? Не мога да й го причиня!

Лицето на Марит се сгърчи в спазми и заприлича на противна маска.

— Ти наистина ли си мислиш, че Софи още не се е досетила какво става между нас? Че сме успели да я излъжем само защото през седмиците, когато е при нас, ти се местиш в гостната и разиграваме жалък маскарад. Софи отдавна се е усетила! На нейно място бих се срамувала от майка си, задето живее в лъжа, само и само да не влиза в хорските уста! Ето от това бих се срамувала!

Шещин крещеше в изстъпление и гласът й прегракна. Марит я погледна с онова обидено изражение, което с годините Шещин бе намразила, защото знаеше от опит какво следва. И наистина Марит скочи отривисто от мястото си и подсмърчайки, си облече якето.

— Точно така: бягай! Винаги така правиш! Бягай! Само че този път изобщо не се връщай!

След като вратата зад Марит хлопна, Шещин седна до кухненската маса. Дишаше дълбоко и забързано, все едно е тичала. Впрочем тя действително бе тичала: след живота, за който с Марит си мечтаеха. Само страхът на Марит им пречеше да осъществят мечтата си. За пръв път Шещин говореше съвсем сериозно. Нещо й подсказваше, че няма да издържи още дълго.

Ала на следващата сутрин това усещане отстъпи пред дълбоко, разкъсващо безпокойство. Цяла нощ не мигна. Чакаше вратата най-после да се отвори, да чуе добре познатите й стъпки по паркета, да прегърне и утеши любимата си и да я помоли за прошка. Но Марит не се прибра. И ключовете за колата ги нямаше: Шещин провери. Къде, за бога, е отишла Марит? Ами ако й се е случило нещо? Дали е нощувала при бившия си съпруг и баща на Софи? Или е заминала при майка си в Осло?

С треперещи пръсти Шещин вдигна слушалката и започна да звъни на всичките им близки и познати.