Камила Лекберг
Прокоба (122)

Софи имаше чувството, че вътрешността й се е превърнала в лед. Гледаше как спускат ковчега в гроба, но не разбираше какво става. Не можеше да проумее, че в този ковчег лежи майка й.

Свещеникът говореше или най-малкото устните му се мърдаха, ала бученето на кръвта в ушите на Софи заглушаваше всичко наоколо. Тя погледна крадешком баща си. С навъсено изопнато лице и леко наведена глава Ула бе прегърнал баба й — майката на Марит. Вчера тя и дядо й пристигнаха от Норвегия. Последно Софи ги видя на Коледа, но сега й се сториха неузнаваеми: смалени, побелели, отслабнали. По лицето на баба й се бяха вкопали нови бръчки и Софи се чудеше как да говори с нея. И дядо й се беше променил. Мълчеше и присъствието му почти не се забелязваше. Той, който винаги се смееше гръмко и жизнерадостно, сега само сновеше напред-назад из апартамента на Ула и Софи и отговаряше само ако го попитат нещо.

С крайчеца на окото си Софи забеляза как нещо се раздвижи до портата на гробището. Обърна глава нататък и видя Шещин, облечена в червеното си палто и с ръце, конвулсивно вкопчени в решетката. Софи не смееше да я погледне. Срамуваше се, че баща й присъства на погребението, но Шещин — не. Срамуваше се, задето се отказа да се бори за правото на Шещин да се сбогува с Марит. Ала Ула беше толкова категоричен и непреклонен. И Софи не намери сили. Щом разбра, че дъщеря му е предала статията за Марит на полицията, Ула побесня и обвини Софи, че е опозорила семейството си. Опозорила е баща си. Затова, когато той заговори за погребението и заяви, че ще присъстват само най-близките, без „онази жена“ — само да посмее да се появи! — Софи избра най-лесния път и си замълча. Осъзнаваше грешката си, но виждайки колко озлобен и разгневен е баща й, се чувстваше безсилна да понесе още един скандал.

Докато гледаше отдалеч самотната фигура на Шещин до портата, Софи се разкая горчиво за малодушието си. Любимата на майка й не можеше да се сбогува с нея. Софи се упрекваше, задето не прояви повече смелост и душевна сила. Ула дори не включи името на Шещин в некролога. Като опечалени се споменаваха само той, Софи и родителите на Марит. Всъщност Шещин пусна свой некролог във вестника ден преди да публикуват съставения от Ула, и той побесня. Но не можеше да направи нищо.

Софи се почувства безкрайно уморена от всичко: от лъжите, от лицемерието и несправедливостта. Стъпи на чакълестата пътека, поколеба се за секунда, но после тръгна бързо към Шещин. Почувства ръката на майка си върху рамото си и с усмивка се хвърли в обятията на Шещин.