Камила Лекберг
Прокоба (35)

Патрик не можеше да се съсредоточи върху нищо друго. Мисълта за катастрофата го преследваше непрекъснато. Да можеше само да се сети защо обстоятелствата по случая му се струваха толкова познати! Извади папката с всички материали от следствието и седна да ги прегледа още веднъж. Вече сам не знаеше за кой път ги чете. Докато разлистваше книжата, Патрик както обикновено си мърмореше под нос:

— Следи от натъртвания около устата… Необяснимо високо съдържание на алкохол в кръвта на жена, която близките описват като ревностна въздържателка…

Пръстът му зашари по протокола от аутопсията в търсене на нещо, което може да е пропуснал. Ала не откри нищо особено. Патрик вдигна слушалката и набра номер, който знаеше наизуст.

— Здравей, Педерсен. Обажда се Патрик Хедстрьом от управлението в Танумсхеде. В момента преглеждам данните от аутопсията на Марит Каспершен. Ще ми отделиш ли пет минути, за да уточним някои неща?

Педерсен се съгласи и Патрик продължи:

— Интересува ме кога е получила натъртванията около устата. Можеш ли да определиш приблизително? Добре…

В празното поле отстрани отбеляза предположението на патолога.

— А в какъв отрязък от време е погълнала алкохола? Не питам за час, макар че и тази информация би ми била от полза, а по-скоро дали е изпила такова голямо количество за няколко часа, или го е гаврътнала наведнъж. Сещаш се.

Той слушаше съсредоточено, а химикалката му подскачаше по листа.

— Интересно, интересно… А нещо друго да ти е направило впечатление по време на аутопсията?

Патрик остави за малко химикалката, докато изслушваше разясненията на Педерсен. Ухото го заболя, защото притискаше силно слушалката до ухото си, и той леко отпусна ръка.

— Следи от тиксо около устата? Важно е, и още как. И не можеш да ми кажеш нищо повече?

Той въздъхна, защото отговорът на Педерсен не съдържаше нищо информативно, и разтърка неудовлетворено веждите си с палеца и показалеца на свободната си ръка.

— Е, значи ще трябва да работя с наличните сведения.

Патрик окачи слушалката на вилката. Остана малко разочарован от разговора. Очакваше много повече. Извади снимките на местопроизшествието и започна да ги оглежда. Надяваше се да забележи нещо, каквото и да е, което да отключи опърничавата му памет. Раздираше го колебание има ли изобщо какво да си спомни. Навярно се заблуждаваше. Вероятно кадър от филм или телевизионно предаване, или дочут откъслечен разговор бе събудил в паметта му усещането за дежавю и затова мозъкът му настойчиво изпращаше сигнали към него да рови из паметта си в търсене на нещо несъществуващо. Ала точно когато вече се канеше да захвърли папката, разгневен от безсилие, му просветна. Наведе се напред, за да огледа още по-обстойно снимката в ръката си, и усети прилив на тържество. А може би не се е заблудил. Може би през цялото време в глъбините на съзнанието му се бе спотайвал конкретен образ.

С един скок се озова до вратата. Време е да слезе в архива.