Камила Лекберг
Прокоба (96)

Нощем страхът от чудовищата го връхлиташе безпощадно. Ами ако се промъкнат, докато тя спи? Ами ако тя не успее да се събуди навреме? Двамата със сестра му си имаха отделни легла. Тя ги завиваше до брадичката, целуваше по челото първо него, после нея, пожелаваше им нежно „лека нощ“ и после изгасваше лампата. И заключваше вратата. В тъмното вече нищо не пречеше на злото да се развихри в съзнанието им. Но двамата измислиха как да намерят утеха. С предпазливи, крадливи стъпки той се промъкваше до леглото на сестра си и лягаше до нея под завивката. Не разговаряха. Просто лежаха един до друг и усещаха топлината от телата си. Дъхът им се смесваше: горещ издишан въздух, който изпълва дробовете им, прониква до сърцето и им вдъхва усещане за безопасност.

Понякога лежаха будни. Дълго. Съзираха страха в очите на другия, но не намираха сили да го назоват. В такива мигове той изпитваше към сестра си любов, която преизпълваше до пръсване всяка частица от тялото му. Искаше му се да погали всеки сантиметър от тялото й. Виждаше му се безкрайно беззащитна, невинна, изплашена от света навън. По-изплашена и от него. В неговата душа обаче страхът се смесваше с копнежа да излезе навън. Ако не беше неудачник, застрашен от непознатото, което дебне там, щеше да може да се докосне до външния свят.

Понякога, докато лежеше и стискаше сестра си в прегръдките си, той се питаше дали ужасът има нещо общо с жената с гневния глас. После сънят го надвиваше, а с него го връхлитаха спомените.