Камила Лекберг
Прокоба (107)

Знаеше, че не бива да го прави, но не можеше да се въздържа. Сестра му не одобряваше, че той проси позволение да се докосне до недостижимото. Ала нещо вътре в него не му даваше мира. Изпитваше неописуемо силна потребност да разбере какво има отвъд гората, отвъд полята; да узнае какво се крие там, където тя всеки ден отива, оставяйки ги сами в къщата. Чувстваше се длъжен да разбере как изглежда онова, за чието съществуване им напомняше самолет в небесата или ръмженето на автомобил някъде в далечината.

Тя първо отказа. И дума да не става — отсече. Единственото място, където се намират в безопасност, където той, малкият й неудачник, се намира в безопасност, е в къщата, в тяхното убежище. Но той продължи да я моли. И с всяка следваща молба му се струваше, че съпротивата й отслабва все повече и повече. Сам си даваше сметка колко настойчиво я убеждава в правотата си, как в гласа му се прокрадва умолителна нотка: позволи ми да видя непознатото, поне веднъж!

Сестра му винаги стоеше до него и мълчеше. Наблюдаваше ги, гушнала плюшена играчка и с палец в уста. Никога не изразяваше същото желание да опознае света навън и не би се осмелила да моли за разрешение, но той виждаше как в очите й проблясва същото желание, докато седи на пейката до прозореца, вперила поглед в безбрежната гора, разстилаща се пред очите й. В такива мигове той съзираше у нея същия онзи копнеж, който изпитваше и той.

Затова продължи да моли за разрешение. Умоляваше я, настояваше. Тя му напомняше за приказката, която често четяха заедно: за любопитните братче и сестриче, които се изгубили в гората. Изведнъж се озовали сам-самички, в плен на зла вещица. Ами ако и той и сестра му се изгубят по същия начин? Тя ги закриля — така ги убеждаваше. Дали няма да се изгубят? Нима искат да рискуват и никога повече да не намерят пътя към къщи? Та тя вече веднъж ги спаси от злата вещица… Гласът й винаги звучеше слаб и скръбен, когато вместо отговор им задаваше въпрос. Ала нещо в него го подтикваше да продължава, макар тревогата да късаше сърцето му, докато слушаше треперещия й глас и виждаше сълзите в очите й.

Светът навън го теглеше неудържимо към себе си.