Камила Лекберг
Прокоба (23)

Софи влезе на пръсти в жилището.

— Ехо! Шещин? Вкъщи ли си?

В апартамента цареше пълна тишина. Софи първо се отби на работното й място. Там й казаха, че Шещин си е взела болничен. Съвсем обяснимо. Самата Софи също я освободиха за няколко дни от училище, докато се съвземе от шока. Но къде е Шещин? Софи обиколи апартамента. Сълзите я задавиха като мощна вълна, тя пусна раницата си на пода и се свлече на колене насред дневната. Затвори очи, за да блокира всички зрителни впечатления, които я връхлитаха. Всичко наоколо й напомняше за майка й: пердетата, които сама бе ушила, картината, която купиха, когато Марит се пренесе тук, възглавниците, които Софи никога не подреждаше, след като е лежала на дивана, а Марит винаги й правеше забележка. Всички тези банални, всекидневни и скучни предмети сега мълчаливо напомняха за липсата на майка й. Колко й се дразнеше Софи! Крещеше й, бясна, задето майка й непрекъснато само й поставя условия и забрани. Ала същевременно това й създаваше усещане за спокойствие. Скандалите и караниците бяха изострили потребността й от стабилност и ясно установени правила. Въпреки непокорството, предизвикано от бушуващите в тялото й хормони, Софи изпитваше и своеобразно спокойствие, задето майка й е до нея. А сега остана само с баща.

Софи усети ръка върху рамото си и се сепна. Погледна нагоре:

— Шещин! Тук ли беше досега?

— Да, бях си легнала да поспя. — Шещин приклекна до нея. — Как се чувстваш?

— О, Шещин… — простена Софи и зарови лице в рамото й.

Шещин я прегърна непохватно. Двете не бяха свикнали с толкова близък физически контакт. Когато Марит се пренесе у Шещин, Софи вече бе загърбила възрастта, когато децата обичат да се гушкат.

Неловкото усещане обаче бързо отмина. Софи жадно вдиша уханието от пуловера, който бе облякла Шещин: един от любимите на Марит. Миризмата на парфюма й бе останала в дрехата и Софи се разрида още по-бурно. Носът й потече и тя се отдръпна.

— Извинявай… За малко да те изцапам.

— Няма нищо — успокои я жената и избърса сълзите й с пръсти. — Цапай ме, колкото искаш. Този пуловер… е на майка ти.

— Знам — засмя се Софи. — Ако го видеше с петна от спирала за мигли, щеше да ме убие.

— Овчата вълна се пере на трийсет градуса — цитираха те в един глас и избухнаха в смях.

— Ела да седнем в кухнята — предложи Шещин и помогна на Софи да се изправи.

Чак сега момичето забеляза, че бузите на Шещин са хлътнали, а лицето й е силно пребледняло.

— А ти как си? — попита разтревожено Софи, защото видя как треперят ръцете на обикновено спокойната Шещин, докато пълни термоканата с вода.

— Ами как… Горе-долу — отвърна Шещин, но сълзите я издадоха.

През последните дни си изплака очите и се учуди, че в тях все още е останала влага. Преглътна риданията и подхвана решително:

— Софи, с майка ти… Има нещо, което…

Тя млъкна. Колебаеше се как да продължи и дали изобщо да продължава. За нейна изненада Софи се разсмя.

— Мила Шещин, надявам се, че няма да ми разказваш за теб и мама, все едно не знам.

— Какво за мен и майка ти? — предпазливо попита Шещин.

— Двете имахте връзка. Нали не мислиш, че сте успели да я скриете от мен? — засмя се Софи. — Непрекъснато разигравахте театър. Мама ту се пренасяше в стаята ти, ту спеше в отделна стая: зависи дали съм у вас, или при татко. Хващахте се тайно за ръце, когато си мислехте, че не гледам. Боже, колко смешно! Какво толкова: днес всички са или хомо-, или би-, за да са в крак с модата.

Шещин я изгледа смаяна.

— Защо тогава не каза нищо? Ако наистина си знаела?

— Адски се забавлявах да ви гледам как разигравате цял спектакъл.

— Какво ужасно дете! — разсмя се от сърце Шещин. След последните дни, удавени в сълзи и скръб, смехът отекна в кухнята и сякаш сне от плещите й част от бремето на тъгата. — Марит щеше да ти извие врата, ако знаеше, че през цялото време си се преструвала на ни лук яла, ни лук мирисала.

— И аз така мисля — съгласи се Софи и също избухна в смях. — Трябваше да се видите отстрани! Как се промъквахте в кухнята да се целувате, как местехте вещите си от стая в стая, щом отида при татко. Осъзнаваш ли какъв фарс сте разигравали?

— Да. Правех го по настояване на Марит.

Лицето на Шещин изведнъж се изопна. Термоканата щракна — водата беше завряла — и тя използва повода като извинение да стане и да застане с гръб към Софи. Извади две чаши, отсипа чай в две цедки, пусна ги в чашите и наля гореща вода.

— Чаят не се пие врял — напомни Софи и Шещин не успя да сдържи смеха си:

— И аз се сетих за същото. Майка ти непрекъснато ни дресираше като зверчета, нали?

Софи се усмихна.

— Определено. Но май й се искаше да ме беше дресирала по-добре.

Усмивката на момичето стана тъжна. Софи осъзна колко обещания към майка си нямаше да може да удържи, колко нейни очаквания нямаше да може да оправдае.

— Марит се гордееше много с теб! — Шещин седна на мястото си и сложи едната чаша пред Софи. — Да беше чула само как се хвалеше с дъщеря си! Дори когато се карахте, Марит казваше с възхищение: „Какъв хъс има обаче в това дете!“.

— Наистина ли? Честно? И се гордееше с мен, при все че непрекъснато й създавах главоболия?

— Марит разбираше, че се намираш в трудна възраст и се опитваш да се откъснеш от опеката й. Тя… — Шещин се поколеба, но продължи: — След разрива между нея и Ула тя осъзнаваше колко важно е да станеш самостоятелна. — Шещин отпи от чая, но си опари езика и реши да го остави да се охлади. — Майка ти непрекъснато се тревожеше за теб. Опасяваше се, че разводът и всички последвали разправии са… те травмирали по някакъв начин. Но най-много се боеше, че няма да разбереш защо се е видяла принудена да напусне баща ти. Взела е това решение не само за свое, а и за твое добро.

— Преди не съм го осъзнавала, но сега, с възрастта, започвам да я разбирам.

— Тоест откакто навърши цели петнайсет години — иронично подхвърли Шещин. — Явно на петнайсет тийнейджърите получават наръчник с всички отговори за живота, безкрайността и вечността. Дали ще се съгласиш да ми услужиш с него?

— Стига де — разсмя се Софи. — Нямах това предвид. Исках да кажа, че започнах да възприемам мама и татко повече като хора, отколкото само като мои родители. Вече не съм момичето на татко — додаде тъжно тя.

За миг Шещин се поколеба дали да не й разкаже и останалото, което се бяха опитали да й спестят. Но мигът отмина и тя не осъществи намерението си.

Пиха чай и говориха за Марит. Смяха се и плакаха. Ала преди всичко си спомниха за жената, която и двете обичаха. Всяка по свой начин.