Камила Лекберг
Прокоба (18)

Под кухненския прозорец се чуха радостни гласове. Външната врата приглушаваше откъслечния смях, но когато двамата я отвориха, веселата глъчка отекна в цялата къща. Ерика не вярваше на очите си. Ана се усмихваше, но не насила и по задължение, както правеше, за да успокои децата, а неподправено, от ухо до ухо. Двамата с Дан разговаряха съвсем непринудено, а бързата разходка в хубавото пролетно време бе обагрила бузите им в розово.

— Добре ли си прекарахте? — попита предпазливо Ерика и пусна кафемашината.

— Чудесно — отвърна Ана и се усмихна на Дан. — Много е приятно да се поразтъпчеш. Качихме се чак до Бреке. Времето е превъзходно, дърветата са напъпили… — Тя се принуди да спре, защото още се задъхваше от ускореното ходене.

— С две думи, освежихме се — довърши Дан и си съблече якето. — Ще пием ли кафе, или го пазиш за други гости?

— Я не ми се прави на идиот. И на теб ли да налея, или си уморена? — попита Ерика сестра си.

Чувстваше, че още стъпва по много тънък лед, когато се обръща към нея, и се боеше да не пукне балона от щастие, в който Ана плуваше в момента.

— Не помня откога не съм се чувствала толкова енергична — увери я Ана и седна до кухненската маса. Пое кафето от ръцете на Ерика, наля си малко мляко и обгърна чашата с длани. — Точно това ми предписа лекарят — доволно отбеляза тя и розовите й страни придадоха сияещ вид на лицето й.

Докато гледаше как сестра й се усмихва, Ерика усети как сърцето й заподскача радостно. Не я бе виждала такава от цяла вечност. Месеци наред в очите на Ана се четяха единствено тъга и покруса. Ерика погледна Дан с признателност. Когато му се обади да го помоли за помощ, се съмняваше дали постъпва правилно, но едно смътно предчувствие й диктуваше, че ако някой изобщо може да намери път към Ана, то това е Дан. След няколкомесечни опити Ерика осъзна, че е безсилна да пробие черупката от мълчание, в която се бе свряла сестра й.

— Дан ме попита как върви подготовката на сватбата и трябваше да призная, че нямам представа. Сигурно си ми казвала, но аз не съм била в състояние да възприема думите ти. Е, докъде сте стигнали? Направихте ли всички необходими резервации и покупки? — Ана отпи от кафето си и погледна сестра си с любопитство.

Изведнъж Ана се превърна в младата и спокойна жена, каквато беше, преди да се запознае с Лукас. Ерика побърза да отклони вниманието си от спомена за бившия си зет. Нямаше никакво желание да разваля мига с мисли за онзи проклетник.

— С резервациите сме почти готови. Запазихме час в църквата, оставихме капаро в Големия хотел и… В общи линии май само толкова.

— Но, Ерика, до сватбата остават едва шест седмици! — възкликна Ана. — Каква рокля ще носиш? Помисли ли с какво да облечеш децата? А булчински букет? Запазихте ли стаи за гостите? Обмислихте ли как ще подредите масите?

Ерика вдигна ръка през смях. Мая наблюдаваше разговора от детското си столче и явно се чудеше откъде се взе цялото това радостно оживление.

— Чакай малко… Ако продължаваш в същия дух, ще съжаля, че Дан успя да те измъкне от леглото. — Ерика се усмихна и намигна шеговито.

— Добре де, добре. Повече нито дума! — обеща Ана. — Само последно да те питам: наехте ли диджей?

— Не, не и пак не е отговорът на всичките ти въпроси — въздъхна Ерика. — Уви. Още не съм… намерила време да се занимая с тях.

Лицето на Ана стана сериозно.

— Не си намерила време, защото от месеци се грижиш сама за три деца. Прощавай, Ерика. И на теб не ти е било леко. Иска ми се да можех… — Тя млъкна и Ерика видя как очите на Ана се напълниха със сълзи.

— Шшшт, спокойно. Ейдриън и Ема не ми създават никакви проблеми, а и през деня ходят на детска градина. Не съм се чувствала претоварена от задължения, но децата се нуждаят от майка си.

Ана се усмихна тъжно. Докато двете сестри разговаряха, Дан се отдалечи и започна да закача Мая, за да не ги смущава.

— Съвсем забравих! — Ерика скочи от стола и погледна големия кухненски часовник. — Закъснявам! Трябваше отдавна да съм тръгнала към градината. Ако не побързам, Ева ще побеснее!

— Днес аз ще ги взема — спря я Ана и също стана от мястото си. — Дай ми ключовете за колата.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Ти ги посрещаш всеки ден. Днес ще се заема аз.

— Децата ще полудеят от радост — увери я Ерика и седна.

— Да — усмихна се Ана и взе ключовете от кухненския плот. В антрето се обърна: — Дан… благодаря ти. Имах нужда точно от такъв задушевен разговор.

— Прекарахме си страхотно — увери я той. — Може и утре да се поразходим, ако времето позволява. До три без петнайсет съм на работа. Какво ще кажеш да повървим около час, преди да стане време да вземеш децата от градина?

— Звучи чудесно! Но сега трябва да тръгвам. Иначе Ева ще побеснее или как точно го каза Ерика… — Ана се усмихна и изчезна.

Ерика се обърна към Дан:

— Какво правихте по време на разходката? Да не пушихте хашиш?

— Нищо подобно — засмя се той. — Ана имаше нужда да сподели с някого как се чувства и изведнъж се отпуши. Щом започна да говори, не можех да я спра.

— От няколко месеца се опитвах да я приканя към разговор — отбеляза Ерика. Не успя да прикрие, че се чувства малко засегната.

— Знаеш как стоят нещата между вас двете, Ерика — спокойно напомни Дан. — С Ана имате много недоизказани неща и за нея не е лесно да говори с теб. Прекалено сте близки — за добро или лошо. Но докато се разхождахме, тя ми сподели колко ви е благодарна — на теб и на Патрик — задето се грижите за нея и най-вече задето се държите прекрасно с децата.

— Наистина ли ти го каза? — попита Ерика и долови силната си жажда да чуе още веднъж същото.

Тя бе свикнала да се грижи за Ана и го правеше с удоволствие, но колкото и егоистично да звучи, искаше Ана да оцени подобаващо помощта й.

— Да — потвърди Дан и сложи ръка върху нейната. Усещането беше приятно и познато. — Но това със сватбата ми прозвуча доста тревожно. Ще успеете ли да организирате всичко за оставащите шест седмици? Кажи с какво мога да помогна.

Докато говореше, той правеше физиономии на Мая и малката се заливаше от смях.

— И как точно ще ми помогнеш? — изсумтя Ерика и наля още кафе в чашите им. — Ще ми избереш булчинска рокля?

— Ако ми позволиш, ще подбера най-красивата — засмя се Дан. — Например ще подслоня част от гостите ви вкъщи, ако се налага. У дома има много място.

Изведнъж стана сериозен и Ерика веднага разбра какво го натъжи.

— Всичко ще се оправи — утеши го тя. — Ще видиш.

— Дали? — мрачно се усъмни той и отпи от кафето. — Един господ знае. Толкова ми липсват, че сърцето ми ще се пръсне.

— Само децата ли, или и Пернила?

— Не знам. И децата, и тя. Все пак приех, че Пернила продължи напред. Но вътрешно умирам при мисълта, че не виждам момичетата всеки ден, не ги събуждам сутрин, не ги водя на училище, не вечерям заедно с тях, не обсъждаме как е минал денят им. Всичко това ме съсипва. Защото как минава животът ми? Кукувам си сам в празна къща. Исках да я задържа, за да не се разделят децата с дома, където са израснали, но няма да се справя финансово. Навярно до половин година ще се наложи да я продам.

— Знам отлично за какво говориш, защото и аз съм го преживяла — увери го Ерика, намеквайки как Лукас за малко да продаде къщата, където живееха в момента и където с Ана бяха израснали.

— Просто не знам какво да правя с живота си — призна Дан и прокара пръсти през късата си руса коса.

— Чии радостни гласове чувам да чуруликат? — Гласът на Патрик от вратата ги прекъсна.

— С Дан си говорим какво ще прави къщата — обясни Ерика и стана, за да целуне бъдещия си съпруг.

Мая веднага забеляза, че мъжът в живота й се прибра, и размаха бурно ръчички, за да я вземе в обятията си.

Дан разпери ръце с престорено разочарование:

— И какво стана сега? Мислех, че между нас има нещо специално, а ти се усмихваш на първия, който се появи на вратата! Такава е днешната младеж: не умее да разпознава качествените хора.

— Здрасти, Дан. — Патрик го потупа по рамото с усмивка и взе Мая на ръце. — Да, тате оглавява класацията на това момиче.

Той я целуна и потърка наболата си брада о мекото й вратле, а тя потръпна и се разпищя от въодушевление.

— Днес няма ли да вземаш децата от градината? — обърна се той към Ерика.

Тя изчака малко, за да подсили ефекта от думите си, и съобщи с широка усмивка:

— Днес Ана отиде да ги вземе.

— Сериозно? Ана? — Патрик се изненада и се оживи.

— Да, този герой я изведе на разходка, а после двамата са се напушили и…

— Нищо подобно! — разсмя се Дан и се обърна към Патрик: — Ето какво стана. Ерика ми се обади и ме помоли да изведа Ана малко на въздух, за да се поосвежи. Ана се съгласи, разхождахме се доста време и си прекарахме страхотно. Излизането й се отрази благотворно.

— Наистина — потвърди Ерика и разроши косата на Дан. — Какво ще кажеш още малко да се порадваш на геройския си имидж и да останеш за вечеря?

— Зависи. Какво е менюто?

— Ужасно си разглезен! — разсмя се Ерика. — Е, от мен да мине. Ще ти кажа. Пилешка каша с авокадо и жасминов ориз.

— Одобрявам.

— Радвам се, че успяваме да отговорим на високите ви кулинарни изисквания, господин Гурме.

— Почакай първо да опитам ястията, пък тогава ще ти кажа мнението си.

— О, я стига — махна с ръка Ерика и се отправи към кухненския плот.

Чувстваше се щастлива. Днешният ден мина чудесно. Обърна се да попита Патрик как е минал неговият.